— Не.
— Но аз току-що ти заповядах…
— Не върви, милостиви хер! Тя е толкова млада, толкова красива, толкова очарователна. И при това приказва така добре.
— И коя е? Сигурно някоя малка шивачка, която иска да стане статистка?
— О, не, нещо по-добро, много по-добро.
— Е?
— Мадмоазел Леда.
— Леда! Ах! Това действително е нещо друго. Огледа ли я внимателно?
— Да.
Трябваше да я опише. После интендантът попита:
— Коя е по-красива, тя или американката?
— При всички случаи последната, но Леда без съмнение е по-отзивчива и забавна.
— Тогава я пусни да влезе. Но остани вън, докато позвъня.
Когато влезе, балерината хвърли един бърз поглед на интенданта. Изглежда, веднага бе наясно с него, защото направи изящен реверанс и се впусна на лов, заговаряйки с гальовен тон:
— Простете, екселенц, че ви безпокоя! Но дългът ме принуждава.
„Екселенц“ той никога не бе наричан. А и не беше от благороден произход, нито служител от кралския дворцов театър. Ето защо се почувства поласкан. Сравни мразовитата външност на американката с топлото, усмихнато същество, което виждаше сега пред себе си. От устата му се изплъзна:
— Тя току-що си тръгна!
Танцьорката не знаеше кого има предвид, но попита съвсем непринудено:
— Коя си тръгна?
— Вашата съперница.
— Стартън?
— Да.
— О, уви! Значи ме е изпреварила! Безкрайно съжалявам!
— Може би ще съумеете да наваксате.
— Как би било възможно?
— Един пропуск от време може да се компенсира с удвоено внимание.
— Така е, екселенц, ала въпреки всичко аз съм неутешима!
— Това ме хвърля в смущение, тъй като не зная дали съм мъжът, способен да ви утеши!
— Че кой друг, освен вие. Та нали сте Юпитер, в чиито ръце е поверена съдбата ми.
— Ах, колко сполучливо сравнение! А вие сте Леда, на която богът се явява в образа на лебед, за да бъде ощастливен от нея.
— Пфу!
— Какво има? Не е ли прекрасен този гръцки мит?
— Не, никак — отговори тя нацупено.
— Защо?
— Каква жена може да бъде Леда, щом се задоволява с любовта на някакъв си там лебед. Лебедът е водна птица, студен и полуриба!
— Аха! Вие обичате топлината?
— Дори зноя.
— И не в образа на водоплаваща птица?
— Не, в човешки.
— Но в младежка форма?
— Не. Зевс и Юпитер да не би да се представят като младежи? Аз обичам готовото, развитото, завършеното. А само един мъж в зрелите години може да каже, че не е необходимо да се трепе повече за своето израстване.
— Мадмоазел, вие развивате грандиозни артистични виждания!
— Бих ли могла иначе да бъда артистка?
— Не. Никога. Знаете ли какво се иска от една истинска артистка, мадмоазел?
— Мисля, че знам.
— Е?
— На първо място необходимата техническа школовка.
— Съвършено вярно. Физическото майсторство. Съвсем същото казах на американката.
— Тя съгласи ли се?
— Да — отговори той с провлачен глас.
— Показа ли ви, че притежава такова майсторство?
— Не.
— Колко непрактично и неуважително! Та нали вие единствено сте човекът с непогрешими очи за тези работи. Гледайте, екселенц!
Тя направи един пирует, по-щур от който не би могла да измисли. И понеже носеше същия тоалет, с който беше и при главния редактор, при това вихрено въртене около собствената си ос едва ли отказа някакво желание на жадните очи на стария интендант.
— Добре ли беше изпълнено? — попита.
— Определено, определено! Пепита не го правеше по-добре!
— Ласкаете ме, екселенц!
— Не, не! И тъй като притежавате грацията на Фани Елслер, то… — Подсмихна се многообещаващо.
— Защо замълчахте? Говорете по-нататък!
— Още не! Увлечен от омаята на вашето същество, за малко да изрека едно решение, на което сега още не му е времето.
— И което би ме направило толкова щастлива!
— Още не знам дали сте истинска артистка. Техника притежавате, тук навярно няма да има мъчнотии. Но другото…
— Имате предвид творческата идея?
— Още повече, Имам предвид духа, душата, възприятията, чувствата!
— Бихте ли допуснали, че съм лишена от дух?
— Едва ли!
— Или безчувствена?
— Това би трябвало да се докаже.
— Тържествено ви уверявам, че притежавам чувства, екселенц, дори много естествени чувства.
— Например?
— Апетит.
— Палавница!
— Кой може да гледа вино и хайвер, без да изпита желание да бъде поканен.
— Сериозно ли го казвате?
— Разбира се!
— Елате тогава! Но тук, до мен!
— Благодаря! Вече седнах. Не зная само дали моят маниер на хранене ще ви се понрави.
— Е, и какъв е този маниер?
— В присъствието на господа винаги се храня като дама на къщата. Вие сега следователно ще трябва да си представите, че съм ваша съпруга.