— Извинете! — помоли той, понечвайки да се върне. Но Елън Стартън му кимна дружелюбно и каза:
— Защо бягате от нас? Папа спи. Не бива да го разбуждаме. Приближете, моля!
Вече нямаше как, трябваше да се подчини. Тя му подаде красивата си ръка и попита:
— Нали така се поздравявате в Германия?
— Само между познати! — заекна той.
— Аха! А ние не се познаваме?
Какво да каже? Да даде някакъв безсъдържателен отговор, се срамуваше, а многозначителен — не можеше да си позволи. Премълча. Американката го заплаши с пръст и се обърна отново към сестрата. Той пристъпи към скрина и разлисти намиращите се там ноти, за да прави все пак нещо. Може би щеше да настъпи мъчителна пауза, ако Елън нямаше толкова много въпроси и насоки относно работата. Но Хилда беше достатъчно тактична да опита да се отдалечи под някакъв претекст. А когато едно женско същество търси претекст, със сигурност го намира.
Когато двамата останаха насаме, Елън опря ръце на масата и се изправи в решителна поза.
— Хер Холмърс! — помоли.
Той се обърна с въпросителен поглед към нея.
— Бих желала да повторя предишния си въпрос — продължи тя. — Познаваме ли се, или не?
Погледът на нейните приказно красиви очи бе твърдо, но топло отправен към него. Стоеше пред него с цялата дивна хубост на своята младост. От нея струеше сиянието на непорочна чистота. Искаше му се да падне в нозете на тази богиня… един беден музикант пред една милионерка! Не! Тя не биваше да забележи, че я обича с хиляди сърца и хиляди живота.
— Да, виждали сме се — отговори вежливо, но с доловима студенина.
— Виждали сме се — кимна тя с мрачна сериозност. — Повече нищо, хер Холмърс?
— Какво друго?
— Аз мисля, че не само съм ви виждала, но и съм ви слушала. Познавате ли звуците на вашата виолина? Познавате ли мощта на вашата брилянтна фантазия? Е, да, вие сте прав. Виждали сме се.
Думите се врязаха дълбоко в душата му. Но той опита да намери причина да остане силен и я намери. Каза:
— Аз съм ви виждал, само съм ви виждал, никога не съм ви чувал.
Та нали винаги бе била толкова недостъпна за него. Никога не бе разменял дума с нея. Веждите й леко се повдигнаха. Поклати глава, сякаш не го разбираше.
— Само сте ме виждали? — попита.
— За съжаление!
— Е, добре! Хиляди почитатели са ми казвали, че ме възприемат не само зрително. Нима моето изкуство е само за очите? Може ли изобщо изкуството да съществува само за някое отделно сетиво? Не пуска ли то своите корени дълбоко в душата, във вътрешния мир, и не съзряват ли неговите прекрасни плодове отново за сърцето, за душевността? Вие само сте ме виждали. Не сте ме разбрали. Та вие бяхте един дарен от Бога артист и аз съм била за вас просто една… балетна танцьорка.
— Мис Елън!
— О, моля!
— Не, не ми говорете така! Чувал съм, че не играете за жалката печалба. Казвали са ми, че танцувате, окриляна от божествената сила на гения. А сега…
— Какво?
— Сега все пак излизате на сцената за пари!
— Кой ви го каза?
— Щяхте ли иначе да дойдете тук, на Стария континент?
Тя сведе ресници. Страните й бяха пребледнели. А когато отново вдигна очи, в тях искряха влажни проблясъци.
— Осъждате ли ме? — попита. — Защо свирехте вие? Защо дойдохте в Съединените щати? Не за да спечелите пари, много пари? Защо и сега се упражнявате ден и нощ? Да не би не заради Мамона?
— Аз съм беден, окаяно беден. Виждате!
Посочи мизерната подредба на малката стаичка.
— А мен считате за богата?
— Така са ми казвали. Или може би не са имали право?
— Имали са право. Аз притежавах милиони. Но каква е стойността на богатството? Ощастливява ли то сърцето?
Помълча известно време, после продължи:
— Там, отвъд океана, притежавах много, много. Но изгубих всичко, всичко. Сега съм бедна, по-бедна от вас, можете да ми вярвате.
— И въпреки това носите брилянти?
Посочи пръстените и гривните й, от които мятаха искри ценни диаманти. Тя сви рамене и премълча.
— Защо се състезавате с тази Леда, мис Елън? — попита той.
— Правя ли го? — вметна тя.
— Тази жена не е достойна дори да ви погледне, а вие въпреки всичко ще се конкурирате с нея за място във втория театър на града!
Едно повторно свиване на рамене беше единственият й отговор.
— Иска ми се да пратя в Пъкъла тази конкуренция — изскърца зъби той. — Та нали предварително се знае, че ще бъдете победена.
— Наистина ли? — попита тя усмихнато. И, изправяйки се гордо, добави: — Няма да ме победят!