— Благодаря! За съжаление, ние, бащите, невинаги можем да говорим за голямо щастие. Вие артистите умеете да съчетавате звуци, цветове, форми и движения в прекрасна хармония, докато ние напразно се борим с дисхармонията. Знаете ли някакво средство против това?
При този въпрос той я погледна с неподправена добродушна усмивка.
— Да, Ваше величество — отговори тя със смесено чувство на възвишеност и затрогнатост. — Аз ще се моля за вас и пожелавам всички ваши деца да правят същото. Тогава сговорът ще си дойде на мястото!
— Амин! — каза той. — Мис Елън, вие сте една благородна душа, вие сте диамант. Кой ли ще бъде майсторът, комуто е отредено великото щастие да ви сложи в златен обков? Бог да ви благослови!
Подаде й ръка и веднага я дръпна, когато поиска да я целуне.
— Един благороден, благороден монарх! — прошепна тя, докато сваляше кожуха в стаята си. И впускайки се в друга мисъл, продължи: — Кой ще бъде майсторът? О, аз зная кой би могъл да бъде! Но той пести ценния обков, защото смята диаманта за имитация.
А в една от задните постройки на Алтмаркт, на третия етаж, Макс Холм седеше потънал в тъжни мисли с подпряна на ръката глава. Размишляваше върху последните й думи.
„Никога не забравяйте какво ви казах. Аз съм бедна, много, много по-бедна от вас!“
Следобедът отмина и вечерта настъпи. Още сутринта бяха свършили билетите за днешния спектакъл в „Столичен театър“, а един час преди отварянето на салона входовете вече бяха окупирани от множество хора.
Леда се стягаше за празнуване на днешния си голям триумф. Мосю Леон Стодижел й бе съобщил с едно кратко писъмце, че в няколко цветарски магазина са поръчани огромни букети, и ето как тя вече предварително се опияняваше от насладата, която при всички случаи я очакваше. Вече си слагаше палтото, за да се отправи с майка си към театъра, когато влезе келнерът и съобщи, че един непознат иска да говори с дамите. Леда даде позволение и доложеният влезе. Беше възрастен човек, но изглеждаше жилав и държелив. Облеклото му не беше изискано, но не и износено, поздравът — не прекалено учтив, но не и непочтителен.
— Какво искате? — попита Леда.
— Най-напред трябва да ви се представя — каза той.
— Да съкратим процедурата! Трябва да тръгваме.
— Добре, фройлайн! Аз съм именно артист, което означава въжеиграч. Аз вървя по въже, което означава — вървях по въже, защото сега съм твърде стар за тая работа…
— Какво ни интересува това? — прекъсна го Леда.
— Всъщност малко. Но като артист аз имам контакт с други артисти и артистки и сред последните имам една приятелка, по чието поръчение идвам при вас.
— Коя имате предвид?
— Исполинката Борман.
Пролича си какво въздействие оказа това име както върху нея, така и върху майката. Двете силно се изплашиха. Дъщерята се съвзе по-бързо.
— Не зная какво може да иска тя от мен! — каза.
— Но я познавате?
— Видях я веднъж.
— Така ли? Хм-м! Мога ли да попитам къде?
— Какво ви влиза това в работата?
— Може би имам причина да се интересувам. Но на първо място съм пратеник на исполинката. Тя именно пита дали ще искате да смените парите.
— Какви пари?
— Двете петстотингулденови банкноти.
— Не зная какво искате да кажете.
— Толкова повече исполинката знае какво иска.
— Къде се намира тя понастоящем?
— Тук, в столицата.
— Лъжа!
— Я стига! Говоря истината.
— Докажете го!
— Нося доказателството с мен.
В ръката си държеше пакет. Разтвори го и извади от обвивката една тетрадка.
— Ето, четете!
Беше регистрационната книга на странноприемницата, в която вчера исполинката бе отседнала с майка си. Той отгърна на съответното място и показа с пръст.
— Вярно! — възкликна Леда, когато го прочете.
— Виждате, че не ви лъжа. И така, кажете какъв отговор да занеса на фройлайн Борман!
— Нямам какво да й отговоря. Никога не съм си имала работа с нея!
— Също и когато сте се наричали Едита фон Вартенслебен?
— Това име не ми е известно.
— Но толкова по-добре сте известна вие тук и там. Да доведа ли някой си Петерман?
— Дрънкате безсмислици!
— Някой си портиер Крелер, който ви е обслужвал?
— Наистина фантазирате!
— Или някоя си Лаура Вернер, осъдена невинна заради вас?
— Майн хер, тръгвайте си!
— Или да доведа някой си хер барон Фон Хелфенщайн и някой си там лейтенант Фон Шарфенберг, които и до днес изплащат пари за издръжка на дете — отдавна вече не живо, а умъртвено?
Тя все още оставаше равнодушна.
— Ще повикам хотелския слуга! — заплаши.
— А аз ще поискам да ви заведат в къщата на Шарфенберг, където сте скъсали транспарантния шнур от прозореца, за да удушите с него детето!