— Как се държа по път?
— Много добре. В ушите й звучаха литаври, тромпети и цигулки — беше като опиянена, личеше си. Когато пристигнахме тук, счетоводителят вече се беше погрижил за квартири и ме посрещна на гарата.
— Той ми каза какви очи облещил, когато зърнал момичето.
— Да, така беше. Такова завоевание не беше очаквал. Но съществуваше едно голямо опасение, а именно никой не биваше да види момичето.
— Естествено! Който после я съгледа като Тау-ма без долна част на тялото, веднага ще заподозре измамата.
— Нещата се наредиха отлично. Счетоводителят беше наел малката празна къща извън града. Отведохме я там. И там ще остане скрита до своя дебют. Така никой няма да я познае.
— Колко време ще мине дотогава?
— Хм-м! Най-малкото една седмица.
— Защо толкова много?
— Човече, та работата трябва да ти е ясна! Тя сега се срамува дори ръцете да си покаже, ако не са покрити. А когато се появи на сцената, нагоре ще бъде изцяло разголена. Трябва да се пребори с чувството си за срам или да умре.
— Това най-добре ще стане с камшика.
— Вярно. Но не бива да забравяш, че не можем да я излагаме на показ, ако не го прави с удоволствие. Иначе е необходимо само да се разкрещи към публиката за помощ и аз трябва веднага да си стягам куфарите.
— Да, дяволски щекотлива история.
— Надявам се да се оправя.
— И кога се каните да подхванете нещата?
— Вече съм ги подхванал.
— По дяволите! И по какъв начин?
— Още снощи се заех, веднага след като я отведох в квартирата. Другите, които също са настанени там, ми помагаха с всички сили. Най-напред й казах да си избие от главата касиерското място, тъй като вече си имам касиер.
— Тя как реагира?
— Направо се вцепени от удивление. После й казах, че ще бъде моята Тау-ма. Думата не й беше известна и попита за значението. И когато й го обясних, се започна.
— Какво?
— Първо упреци, после рев и плач. Поиска веднага да си тръгне. Аз, естествено, я задържах. Закрещя за помощ. Изсвистях й няколко крепки камшика, та от болки направо заподскача. След това продължи да плаче, но вече тихо.
— Да, изпитано средство!
— Такива хора не оценяват собственото си щастие. Тя ме заплаши, наистина, със закона и полицията, но аз й обърнах внимание върху значението на нейния подпис. Заплаших да обърна дебелия край към родителите й, ако не се подчини. Тогава тя най-сетне се умири.
— Бързо й е дошъл умът!
— Не ликувай преждевременно! Аз донесох люлката на Тау-ма и й показах как става работата. И тогава се започна отново. Заяви, че по-скоро щяла да умре, отколкото да си показва ръцете, шията и гърдите.
— Колко глупаво!
— Е, аз веднага й доказах, че няма да умре, ако се поразголи.
— Как така?
— Трябваше да си свали дрехите.
— Тя допусна ли го?
— Ха! Подпомогнах я с камшика!
— Не се ли разкрещя?
— Да, аз бързо сложих край на крясъците й. Наредих да й тикнат една кърпа в устата. После я вързахме за една греда и цяла нощ стоя така с по един фенер от двете страни.
— Без дрехи?
— То се знае. Не е за вярване колко бързо отминава глупавият срам, след като веднъж дрехите са отстранени. Все ще свикне.
— Но в тоя студ?
— Толкова по-добре. Ще си отбележи това и ще стане покорна.
— И имаше ли някой при нея?
— Цялата сбирщина. Та това беше в мансардата, където спят всички.
— Също мъжете?
— Да, разбира се!
— Всички дяволи! Какво ли си е мислило девойчето!
— Стояла цяла нощ при гредата като мъртва. Държала очите си затворени и не казвала нито дума, не се помръдвала. Едва тази сутрин прояви признаци на живот, когато й бе поднесена чаша кафе.
— Изпи ли я?
— Да.
— Каза ли нещо?
— Досега нито дума.
— Все още ли е вързана?
— Да. Наредих да не я отвързват, докато не ми обещае вярно и свято безусловно да се подчинява.
— Но и тогава в никой случай не сте сигурен!
— Как така?
— Може да се престори, а после при официалното излизане да извърши глупостта да се развика за помощ.
— Срещу това има две средства.
— Какви?
— Ще поставя двама души зад кулисите, които ще спуснат завесата веднага щом закрещи и ще я стиснат за гърлото. А публиката все ще я залъжем с нещо.
— А другото средство?
— Първото средство се изразява в строгостта, а второто — в любовта. Сега тя има време да се огледа сред нашите хора. Има симпатяги. Счетоводителят, например, е момък като картина. Обесниците са освен това и оправни. Ето как едва ли ще минат повече от три-четири дена и тя ще хлътне по един или друг. Е, а когато после узнае колко е приятна любовта и че при нас в това отношение нищо няма да й лежи на пътя, ще каже адио на чувството за срам и съпротивата.