— Е, в такъв случай днес ви се отдава възможност да натрупате малко опит — отбеляза Цандер.
— А може да ви послужи и за предупреждение друг път първо да пооглеждате местата, на които възнамерявате да обсъждате далавераджийските си тайни.
Силният, масивно сложен директор още не беше решил дали да се подчини, или да окаже съпротива. Той съзнаваше колко е важно за него да скрие своята нова Тау-ма или поне да навлече дрехите на голото й тяло. Но… май вече беше късно за пазарлъци, понеже вратата се отвори, за да пропусне двама градски жандарми. Като съгледаха офицера, те веднага отдадоха чест.
— Отведете незабавно в ареста тези двама мъже! — заповяда лейтенантът.
— Охо! Толкова бързо тая работа няма да стане! — извика директорът. — Някой да е видял да сме извършили нещо противозаконно?
— Нямайте грижа! Скоро ще видим!
— Няма да позволя да ме арестуват, преди да ми е доказано, че това е необходимо.
— Мога ли най-покорно да попитам в какво обвинявате тези хора? — поиска да знае единият жандарм.
— Нямаме време за дълги обяснения — отговори лейтенантът. — Арестувайте тези мъже на моя отговорност! Отведете ги в полицейския арест и се погрижете да не избягат!
— Това трудничко ще ви се удаде! — викна директорът. Пристъпи светкавично към лейтенанта и го хвана за гърдите, за да си разчисти пътя. Но се беше заблудил в младия офицер. Той реагира бързо, угостявайки го с такъв юмручен удар под брадичката, че отлетя назад и се стовари на земята.
— Оказва съпротива, както видяхте — обърна се Рандау към полицаите. — Сега изисквам двамата да бъдат оковани.
Заповедта намери незабавно подчинение, колкото и да се съпротивляваха пленниците. Още преди да бяха отведени, Рандау и Цандер напуснаха винарната, за да избързат напред към полицейския участък. Няколко думи бяха достатъчни, за да им придадат един полицейски сержант с необходимата команда. После бързо потеглиха.
— Нима ви е известна въпросната къща? — попита лекарят лейтенанта.
— Да. Тя се намира в края на града и по-рано беше белилия за прежда. Прекалено много вее в нея, за да бъде използвана за постоянно жилище.
— Могат ли да ни видят отдалеч?
— Защо?
— В този случай следва да се опасяваме, че докато пристигнем, онези типове ще са взели предпазните си мерки.
— Това няма да се случи. Ще се промъкнем между градините, а пък и самата къща е разположена в градина.
Запромъкваха се като стрелци по време на сражение, за да не бъдат забелязани. Когато стигнаха в близост до въпросната постройка, до тях се донесоха крясъци и висок смях в безредна дандания.
— Няма да се бавим, а ще нахълтаме възможно по-бързо — инструктира лейтенантът, — за да не бъде никой преждевременно предупреден!
Няколко мига по-късно стояха във вътрешността на партера, който представляваше едно-единствено голямо помещение.
В него цареше пъстър безпорядък. Предмети със стотици имена и значение, както се случва при странстващи артисти, покриваха пода или бяха струпани до стените. Между тях пълзяха кряскащи, свирещи и смеещи се деца, несресани, немити и облечени със закърпени и парцаливи дрипи. Тук имаше мъже и жени, младежи и девойки, заети с какви ли не, често загадъчни, занимания. Това бе един хаос от вещи и хора. Едва съгледал натрапниците, един обесник, на когото не липсваше присъствие на духа, извика със силен глас:
— Полиция! Бързо развързвайте, бързо!
И по същото време зае място при прогнилото стълбище, което водеше нагоре, Цандер съзна, че беше крайно необходимо да има свидетели, които да са видели клетото момиче във вързано състояние. Ето защо заби юмрук в стомаха на типа и онзи отлетя с охкане настрани, а той се понесе бързо нагоре по стълбите. Лейтенантът го следваше по петите, зад него полицаите. Само двама от тях останаха долу, за да попречат с оголени щикове на изненаданите артисти да избягат.
Със стигането си горе съгледаха едно широко голо помещение, чиито стени се състояха само от тънки дъски. Те бяха толкова лошо сковани, че вятър и сняг намираха свободен достъп между тях.
Тук също се търкаляха множество вещи, каквито хора от тоя сорт употребяваха. Няколко жени бяха насядали върху стара слама, а двама подрастващи хубостника се бяха заели с най-голяма бързина да развързват въжетата, с които напълно разсъблечената фигура на Емили Вернер бе пристегната за една отвесна греда.
Само един бегъл поглед хвърлиха офицерът и лекарят на нещастното момиче и се извърнаха. Първият каза на полицаите:
— Ето шинела ми! Наметнете я с него! Онова, което трябва да знаем като свидетели, вече видяхме. Когато младата дама се облече, отведете я в хотел „Шванцерхаус“, където ние междувременно ще поръчаме всичко необходимо.