— Отлично, така че аз самият няколко пъти я посъветвах да подаде молба за помилване до Негово величество. Но странното е, че тя не е съгласна. И това е единственото, в което мога да я укоря.
— Да я укорите?
— Да. Тя твърди именно, че не помилване, а справедливост трябва да изисква.
— И вие я корите за това?
— Естествено. Тя и до днес не е направила самопризнание. Държи твърдо на измислицата, която вече е разказала при следствието. Нейният баща я посети и също вярва на приказката, но аз мисля като тогавашните й съдии. За нейно извинение обаче ще добавя, че не отрича от упоритост и злина, а само от криворазбран срам.
— И въпреки всичко се намирате в заблуда, хер областен съветник. Тя не отрича нито от срам, нито от злост. Тя всъщност изобщо не отрича.
— О! Как да го разбирам, Ваша светлост?
— Е, човек може да отрича само онова, което действително е извършил. Тя обаче е невинна.
— Как? Какво? — попита служителят удивено.
— Да, напълно невинна. Цялата истина е буквално такава, каквато тя я е описала. Виновниците са открити и аз съм тук, за да помоля за освобождаването на невинно осъденото момиче.
— Тя трябва да бъде освободена?
— Да, Следствието е подновено.
— Но тогава трябва да остане под арест, докато невинността й бъде обявена по съдебен път.
— По принцип да. Но, от една страна, фактите са такива, че не е възможно никакво съмнение, а от друга страна, аз се видях принуден да гарантирам за клетото момиче. Доктор Холм установи нейната невинност, аз също спомогнах малко и ето как намерихме разбиране при Негово превъзходителство министъра на правосъдието за отклонение от обичайния път. Беше ни дадено разрешение да известим на затворницата връщането на свободата й и да я отведем обратно при нейното семейство.
— Гледай! Гледай! Гледай! — възкликна директорът, който все още не можеше да овладее удивлението си. — Но ще ме извините, Ваша светлост, някои формалности са неизбежни.
— Естествено! Сутринта бях при Негово превъзходителство и получих заповед за освобождаването на Лаура Вернер. Ето я.
Извади един снабден с министерски печат документ и го връчи на директора. Онзи прочете малкото редове и каза:
— Така, ето как човек може да се заблуди!
— Значи вие сте смятали затворницата за виновна?
— Да. Та нали толкова често се случва арестуваните да отстояват своята така наречена невинност, макар вината им да е ясна като бял ден.
— Е, тя и в случая е била ясна като бял ден, но въпреки всичко тази яснота е била заблуда. Ще имате ли добрината, моля, да наредите да доведат нещастницата?
— Или щастливката, Ваша светлост!
— Много се съмнявам в това!
— О, при всички случаи си е щастие невинността ти да бъде установена и потвърдена!
— След като години наред си бил затворник и си носил нещастните последици от присъдата? Кой ще изброи сълзите, които едно такова клето същество е проливало насаме? Кой е в състояние да посочи броя на въздишките? Кой може да разбере огорчението, което разяжда сърцето на един невинен? Всеки, всеки миг едно такова достойно за окаяние създание си казва, че е невинно, а няма право да говори за своята невинност. Много лесно мога да си представя, че духът на един осъден без вина трябва да се бори с призраците на безумието.
— Да, това трябва да е ужасно, Ваша светлост. Но, за съжаление, аз, първо, не съм всезнаещ, и второ, съм служител.
— О, вие не можете да си отправяте ни най-малък упрек, хер областен съветник! Но независимо от това ще направя забележката, че осъждането на невинен в никой случай не е невъзможно. Дори съвсем наскоро е имало случай, когато един невинен е лежал в затвора за това, че сам си е приписал деянието.
— Едва ли е мислимо! И това се е случило тук?
— Да.
— Е, тогава би трябвало да го познавам!
— Разбира се. Това е онзи Петерман, който непосредствено след своето помилване има известния сблъсък в къщата на Мелита.33
— Петерман! О! И той наистина не е извършителят?
— Не.
— Виновникът известен ли е?
— Да, но още не е обявен от съда. А случаят Петерман е тясно свързан със случая Лаура Вернер, както много скоро ще се докаже.
— Ваша светлост, мога ли да помоля за някои подробности?
— Съжалявам! Нямам право да изпреварвам съдебната присъда.
— Но нали ви е известно името ми?
— Разбира се.
— Следователно знаете също така, че Петерман беше служител на моя брат?
— Това също ми е известно.
— Е, тогава моля поне да ми кажете дали името на племенника ми34 ще бъде споменато!
— Това действително едва ли ще мое да се избегне.
— Нещастникът!