Той се загледа мрачно в земята. Князът разбираше чувствата на почтения мъж. Съчувствието го подтикна към забележката:
— Мисля, че няма да ме привлекат под отговорност, ако ви кажа, че не племенникът ви е виновникът.
— Не? Слава Богу!
Отдъхна си дълбоко и тъжно.
— Не, не. Действително няма защо да си мислите такова нещо. Той е млад и се е запознал с една личност, която не е била достойна за това познанство. Това е всичко, в което може да бъде упрекнат.
— Значи върху старото име Шарфенберг няма да бъде лепнато петно?
— Не, хер областен съветник. Но, затворницата, моля! Тя не бива миг по-дълго да чака в своето незаслужено положение.
Директорът позвъни и заповяда, след като бе отгърнал един регистър, на влезлия надзирател да доведе затворница номер 160.
Минаха само няколко минути и Лаура Вернер се появи. Тя притежаваше голяма прилика със сестра си Емили, но страните й бяха хлътнали, а лицето бе изгубило цвета си. Главата, чиято коса бе късо подрязана, бе загрозена от безформено боне, а затворническото облекло не позволяваше да се различат линиите на тялото й.
— Сто и шейсети — обърна се директорът към нея, — този хер иска да говори с теб.
Тя вдигна своя вял, равнодушен поглед към княза. Виждаше се, че се отнася с пълно безразличие към очакваното съобщение.
— Това е Негова светлост, всемилостивият княз Дьо Бьофур — прибави директорът. — Следователно трябва да титулуваш хера с „Ваша светлост“.
Тази забележка не предизвика промяна в израза на лицето. Князът заговори с благ тон:
— Чух, че не сте искали да подадете молба за помилване?
Тя поклати мълком глава.
— Нима не искате да бъдете освободена?
Тя сключи ръце и сведе поглед. Това беше целият й отговор.
Князът продължи:
— Разбирам ви. Не искате да говорите за невинността си, защото никой не ви вярва. Предпочитате да мълчите. Но отговорете ми, моля, поне на един въпрос. Видяхте ли лицето на онази жена, която ви е изненадала на гробището?
— Да — отвърна тя с безразличен тон.
— Но навярно немного добре?
— По време на следствието не можах да си го спомня. Бях толкова изплашена.
— В такъв случай сигурно няма да можете да я познаете?
— О, веднага! По-късно, когато вътрешно се поуспокоих, споменът се върна. И сега може би никога вече няма да забравя това лице.
— А гласа?
— Ще я позная и по него.
— Това е много добре, тъй като ще имате възможността да видите тази жена.
Тя се вторачи безизразно в него. Лицето й остана бледо, погледът — пуст. Но главата се наклони настрани, сякаш бе чула нещо, в което трябва по-дълго да остане заслушана, за да го разбере. И сега, сега вдигна глава с рязко движение. Погледът й запламтя, страните се зачервиха.
— Ще я видя? — изрече припряно.
— Да.
— Значи са я задържали? Издирена е?
— Да.
Разпери ръце, сякаш искаше да потърси твърда опора, завъртя се бавно, като обхваната от внезапен световъртеж, и… щеше да се свлече на земята, ако Холм не беше я подхванал навреме.
Настани я на един стол. Но едва докоснала седалката, тя скочи рязко.
— Господи, Боже мой! — извика. — Не бива да изпадам в безсъзнание! Не искам, не искам! Значи тя е открита, открита, открита?
— Да, детето ми.
— Тогава трябва да каже, че е разменила децата?
— Ще бъде заставена.
— И че аз съм невинна?
— Едва ли ще може да отрече, тъй като ние най-сетне открихме вашето дете. Убийцата вече се намира зад решетките!
Тогава тя се отпусна на колене, сключи ръце и извика през силно хлипане:
— О, мили, мили Боже, как ти благодаря! Колко често се съмнявах в твоята справедливост, ала сега зная, че отново мога да вярвам в теб.
После се вдигна и попита директора:
— Хер областен съветник, сега вярвате ли, че не съм лъжкиня?
Той й протегна ръка и отговори:
— Заблуждавал съм се и ето защо ще направя това, което считам за свой дълг. Моля ви за прошка!
— Говорите ми на „Вие“? О, колко нещастна бях от това „ти“ и това „Сто и шейсети“! Сега наредете да ме върнат в килията! С какво удоволствие ще чакам, месеци наред ще чакам, докато невинността ми бъде установена. Защото смея да се надявам, че следствието е подновено.
— Действително е така — потвърди князът. — Но защо искате да дочакате неговия резултат непременно в килията си?
— Та нали съм длъжна!
— Не. Ако искате, можете да се върнете при близките си, фройлайн Вернер.
Тогава тя изправи снага и извика ликуващо:
— При родителите, при братята и сестрите?
— Да.
— Кога?
— Веднага. Аз дойдох да ви взема.
— О, Господи и Спасителю мой! Каква радост, какво щастие и какво блаженство! Вярно ли е, вярно?