— Лаура, Лаура! — отекна от гърлата на всичките й близки.
— Каква радост и блаженство! — прошепна Холм на себе си. — Сега можем да си вървим.
Слезе по четирите стълбища. Долу стоеше домоуправителят Золбриг. Той застана на пътя на младия мъж и попита:
— Я кажете, не минахте ли преди малко с две жени по двора?
— Да.
— Кои бяха?
— Защо питате?
— Аз съм пълномощник на хазяина. Не беше ли едната Емили Вернер?
— Да.
— Мислех, че е започнала работа! А коя беше другата?
— Сестра й.
— Затворничката?
— Да.
— Помилвана ли е?
— Не, тя е невинна и беше освободена. А сега освободете пътя. Ако искате да научите нещо по-подробно, качете се горе при Вернер.
Тръгна. Вън на улицата спря за няколко мига да размисли.
— Тоя цирков директор е брат на интенданта. Трябва непременно да знам дали е бил при него — каза си. — Но как да го узная? Най-добре ще бъде да се обърна към милия Жан.
Насочи се към жилището на интенданта и намери слугата в преддверието. Жан го поздрави свойски и каза гордо усмихнат:
— Знам защо идвате, хер Холм!
— Тогава трябва да сте всезнаещ!
— Понастоящем съм!
— Е, защо идвам?
— Вие сте репортер. Искате да ме интервюирате!
— Тази мисъл е доста прозаична.
— Но във всеки случай правилна.
— И за какво смятате, ще ви разпитвам?
— За Леда.
— Хм-м! Възможно.
— Само че не мога да ви дам никаква информация.
— Защо?
— Никой не знае къде е. Това женче е обладано от Дявола. Прави си романтични шеги да изчезва, за да я търсят. Хер интендантът вече на два пъти ме праща до хотел „Кронпринц“, но напразно.
— И никаква информация ли не ви дадоха?
— Казаха, че мадмоазел Леда отпътувала за много кратко време. Ама че приумица!
— Да, да, много авантюристично от нейна страна. Хер интендантът вкъщи ли си е?
— Не. Отиде при капелмайстора, за да обсъди с него изчезването на танцьорката.
— Но брат му е тук?
— Кой брат?
— Хер цирковият директор Баумгартен.
— Нима го познавате?
— Много добре. Трябва да говоря с него.
— О, вече няма да го намерите. Той си замина още онзи ден. Не се задържа дълго тук.
— Мътните го взели! Колко глупаво от негова страна!
— Глупаво? Че как така?
— Беше ми казал да го навестя във връзка с Емили Вернер. Искаше да я ангажира и аз трябваше да му помогна, тъй като думата ми много се чува пред нейния баща.
— В такъв случай идвате доста късно, драги ми хер.
— Как тъй?
— Той я има.
— Наистина ли? Със сигурност ли го знаете?
— Да. Работата въобще си беше забавна. Той именно преди това я беше видял в подробности на сцената.
— Хм! Че тя на сцената ли е била?
— Да, за репетицията. Двамата братя се скрили зад завесата. Изключително интересно, защото тя била само по трико.
— Но вие не сте били?
— Не.
— Как тогава можете да знаете работата толкова точно?
Жан пъхна палец в джобчето на жилетката, изпъна се гордо и отговори със сдържан тон:
— Хер Холм, вие ме оскърбявате!
— В какъв смисъл?
— Смятате ме за глупак.
— Това сериозно бих го оспорил. Аз по-скоро ви смятам за един много опитен и разсъдлив хер.
— И въпреки всичко не можете да си обясните моето всезнание? Аз разговарях с режисьора.
— А, такава ли била работата! При това положение всичко наистина е лесно обяснимо.
— Ето на! За съжаление, трябва да ви кажа, че хер директорът Баумгартен вече не е тук. И съм много зает. Имате ли още нещо да питате?
Каза го с тона на княжеска особа, даваща аудиенция. На Холм му идваше да му се изсмее с глас в лицето. Но остана сериозен и каза:
— Бъдете така добър да ми простите за безпокойството, мосю Жан. Тръгвам си!
— Адио, хер Холм! Друг път по-дълго! Адио!
Холм вътрешно се смееше. Беше постигнал целта си и се отправи към рекламното бюро на комисионалния съветник, където следваше да очаква необичайно посрещане.
С влизането си веднага установи, че не се е заблуждавал. Едва го съгледал, съветникът скочи от стола и попита със смръщено чело:
— Най-после, най-после! Защо не се вяснахте по-рано?
— Бях прекалено зает.
— Прекалено зает? Вашите занимания би трябвало все пак да ви водят право при мен. Четохте ли днешния брой на „Резиденцблат“?
— Не.
— Какво? Още не?
Съветникът повдигна вежди в гневно удивление. Холм сви рамене и отвърна:
— Беше ми невъзможно, нямах време.
— Нямал време! Но, хер Холм, точно за това трябваше преди всичко да употребите времето си!
— Извинете! Тази сутрин имах по-неотложни неща.
— Не мога да ви разбера. За мен няма нищо по-спешно от това, да разбера как ще се заемете с оная пасмина от „Резиденцблат“ ad coram35.