— Така, така, мадмоазел! — провикна се той. — Вие сте Медея, каквато и насън не съм виждал. Останете само няколко минути в това положение, за да фиксирам контурите.
Но в този миг беше отново обезпокоен от своята жена.
Глава 3
Медея и Психея
В една задна къща на Алтмаркт, на една от множеството врати на третия етаж, бе залепена визитка, на която се четеше: „Макс Холм, репортер“. В стаята зад вратата беше много тихо. В едно старо кресло седеше спящ мъж, чието отпуснато и подпухнало тяло бе здраво вързано за облегалото посредством платнена ивица. Край масата седеше младо, може би осемнадесетгодишно момиче, а до нея една възрастна жена с добродушна външност и старомодно пенсне на носа прилежно плетеше чорап. Двете разговаряха, но тихо, за да не събудят спящия.
— Значи вашият брат не знае нищо за тая работа? — попита жената в продължение на разговора.
— Нито дума.
— И защо не сте му казали?
— Защото добрият Макс си има достатъчно грижи. Но така или иначе трябва да научи. След осем дни евреинът Леви ще представи вексела за плащане.
— Да, векселите са лошо нещо. Не можехте ли по друг начин да получите пари?
— Не. Евреинът дойде и описа всичко. Трябваше привидно да му го продадем и да подпишем вексела. После ни даде гаранционно писмо. Ако не се издължим на самия час, ще си вземе писмото и всичко, което още имаме.
— Та нямаше ли друго средство? Колко печели всъщност брат ви?
— Като репортер от време на време носи около един гулден. И всеки ден свири за три четвърти от гулдена. Сега си помислете, че трябва да живеем; татко получи удар, а другият брат все пак не бива да напуска гимназията. Би било много жалко!
— Това действително коства пари, много пари, и никак не е чудно, дето шиете ден и нощ така усърдно.
— Върша го с удоволствие. Е, да, преживявали сме и по-добри времена, когато татко беше още здрав.
— Той беше директор по музикалната част, нали?
— Да. Макс следва и получи докторска титла. Но музиката го беше пленила. Обичаше виолината и стигна много, много далеч с нея. Замина за Америка да дава концерти и печелеше много пари. Минаваше за виртуоз. После дойде двойното нещастие.
— Клетите хора! Как стана цялата работа?
— Ами майка се разболя и почина, татко се парализира от удара. Писахме на Макс, но и при него нещата бяха тръгнали на зле. Беше внесъл спестяванията си в една банка, която фалира, и той изгуби всичко. Трябваше да започне отново, но тогава дойде раняването и всичко свърши.
— Какво стана всъщност с ръката му?
— Беше простреляна.
— Но не във войната?
— Не.
— Бил е нападнат?
— Също не. Имал е… дуел.
Каза го толкова тихо, че едва се чу.
— Боже Господи! Дуел! Че за какво пък?
— Всъщност ние въобще не трябваше да го знаем.
— Но вие все пак го знаете?
— Да.
— И кой ви го издаде?
— В Америка той си е водил дневник, в който е записано всичко. Не ни позволяваше да го четем, но веднъж забрави да го заключи и аз скришом го отгърнах.
— И го прочетохте?
— Да.
— И какво пишеше в него?
Старата се размърда очаквателно на стола. Това се казваше тема! Тайна, дуел… може би и още нещо!
— Не би следвало да приказвам за тези неща — отговори момичето.
— Е да, много правилно! Но с мен все пак можете да споделите. Нали?
— Може и да не бива, но вие сте толкова добра към нас, почти като майка. Заехте се с татко, за да мога да работя и печеля повече, и би било неблагодарност, ако не проявя доверие към вас.
— Напълно вярно, мила моя Хилда! Вие можете да ми имате пълно доверие. Но няма да злоупотребя с него. А пък и на вас ще олекне на сърцето, ако прехвърлите част от товара върху мен.
— О, да, имате право. Толкова е лошо да си млад и вече да имаш такива грижи.
— Та дуелът, дуелът!
— Ех, скъпа съседке, в тая работа е била замесена една… една… любов.
— Любов? О, колко интересно! Нашият хер Макс е бил влюбен?
— Да.
— Той споменавал ли е за това?
— Нито дума. Но в дневника всичко е записано, ах, толкова сърцераздирателно. Плаках, докато го четях.
— Тя коя е била? Някоя американка?
— Да.
— И каква е била? Сигурно дете на почтени хора?
— Била е… балерина.
— Господи, Спасителю! Дете, добре ли си? Балерина? Значи от балета?
— Да.
— И той я е обичал? Той, дето е толкова сериозен и разсъдлив?
— О, тя е била почтена, много почтена!
— Я зарежи тая работа! Една танцувачка никога не е почтена!
— Но тази била такава. Не играела за пари, а под импулса на своя талант.
— Да те чуе само някой! Талантът да подтиква към танц! Шилер и Гьоте, Моцарт и Бетховен също са били таланти, даже гении, ама да са били изкусени от гения си към танци?