— Това е нещо друго!
— Не. Моят богопочиващ мъж също беше голям талант. Беше главен майстор в столарството, фелдфебел в стрелковото дружество и протоколчик в клуба по скат, ама никога не допусна всичко това да го изкуши да играе балет!
— Скъпа ми съседке, под таланта, за който говоря, аз разбирам вродената и неопровержима дарба за танц.
— Доброто дете! Тая вродена и неопровержима дарба я имаме всички — мъже и жени, момци и девойки, но до балет далеч не стигаме.
— Е, под художествен танц трябва да се разбира нещо по-различно от валса и галопа, от въртенето и скачането както в балета. В дневника на Макс буквално е записано, че танцът на тази американка бил повече духовен, отколкото физически.
— Това хич не го разбирам! Как ще ти танцува духът? Та то си е чисто бродене на таласъми!
— Е, да, ние не можем да го разберем, но Макс сигурно го разбира по-добре от нас. Той не е мъжът, който ще дари сърцето си на някоя повлекана. Той е чист и благороден. Има истински аристократичен характер. Не е ли така?
— Да, така е. Но въпреки това онази е била танцьорка!
— Да, но е била и нещо друго?
— И какво?
— Единствената наследница на гъбав с пари плантатор.
— Божке, възможно ли е?
— Да. Родителите й били починали. Тя дала плантацията под аренда.
— Това действително е нещо съвсем друго! Той защо не се е оженил за нея?
— Изобщо не бил разговарял с нея!
— Колко глупаво! Човек все пак трябва да говори с любимата си!
— Той не смеел и да си помисли, че тя също го обича!
— Дивотии! Такъв гиздав, напет момък!
— Той сигурно най-добре си е знаел. Видял я за първи път на един свой концерт. После тя посещавала всички негови концерти, а той винаги присъствал на нейните представления. Но се виждали само отдалеч.
— Ние с моя блаженопочиващ съпруг я правехме по-добре тая работа. Виждахме се, говорехме и се взехме, това е!
— Трябва нещо да не е вървяло.
— Но какво общо има дуелът с тая история?
— Твърде много.
— Давай тогава! Бързо! Умирам от любопитство!
— Веднъж той чул как някакъв приказвал нещо лошо за нея. Бил истински американски кавгаджия. Искал да я има, но тя го отблъснала. Затова я чернел така.
— Проклетникът!
— Нали? Макс не го изтърпял. Така се стигнало до дуел. Трябвало да се стрелят, докато единият падне мъртъв.
— Всемогъщи Боже! Какво грехопадение!
— Нещата там, отвъд океана, са различни.
— И оня американец да не е застрелял нашия Макс?
— Как е възможно? Та нали Макс си е жив!
— Да, де, вярно! Страхът от дуела съвсем ме обърка. Давай нататък!
— И така, те се стреляли. Макс бил улучен още от първия куршум в лявата ръка. Другият постъпил нечестно, като изобщо не дочакал командата, иначе нямало да простреля батко в ръката.
— Злодеят му със злодей! Трябвало е да бъде застрелян!
— Естествено. И той наистина е мъртъв!
— Как? Макс го е гръмнал?
— Да.
— Господи Исусе! Ще изпадна в пълна несвяст! Макс сигурно е бил обезглавен!
— Наистина са искали да му отнемат живота, ала той избягал и дошъл тук с кораб. Но бягството изцяло погълнало малкото му нови спестявания. Той се върна съвсем беден.
— Какво нещастие!
— И ръката му беше така увредена, че трябваше изцяло да изостави виолината. От това най-много го болеше. Та нали вече се беше прославил като виртуоз.
— Действително тежка съдба. А американката?
— За нея не знам нищо повече.
— Могла е все пак да се заеме с него!
— Тя не е била негова съпруга, а и не е могла да знае накъде се е запилял.
— Правилно, не помислих за това!
— Макс си дойде вкъщи ранен и беден. Майка беше мъртва, татко парализиран. Брат ми трябваше да продължи гимназията. Това означаваше грижи и работа!
— Защо Макс не е кандидатствал за някое постоянно място?
— Защото си е артист. Не можеше и не искаше да се откаже от виолината. Вярва, че отново ще стигне толкова далеч като преди.
— Дете, това е невъзможно. С простреляни пръсти няма как да прихваща струните!
— Да, но може да държи с тях лъка.
— В такъв случай би трябвало да вземе цигулката в дясната ръка.
— Действително.
— Това е наопаки, не става.
— И все пак. Той го доказа. Обтегна четирите струни на цигулката обратно. Сега свири с лявата, а прихваща с дясната ръка.
— Удивително!
— Точно както хората, които са изгубили дясната си ръка, трябва да се учат да пишат с лявата.
— Още не съм го чувала. Справя ли се всъщност?
— Да. Хазаинът не понася музиката. Ето защо Макс не може да свири тук. Всяка вечер ходи в една зала за танци, където свири заедно с други.