— Нима е възможно!
— Първо беше трета и после втора цигулка. Сега вече свири първа виолина. Ето, такъв напредък постигна. Казва, след година и половина ще може отново да се появява официално. Тогава — край на грижите.
— Слава Богу! Какво ядохте днес?
— Ние се храним чак вечерта. Чуйте! Идва някой!
Тя се ослуша и лицето й просветна. Беше познала брат си по стъпките. Той влезе тихо, за да не събуди баща си. Отиде при сестра си, целуна я по меката, чуплива коса и каза шепнешком:
— Ето, мила Хилда, ядене за теб и татко!
Сложи пред нея един пакет.
— Ами ти? — попита тя.
— О, аз съм сит! — отговори той със светнал поглед.
В интелигентните му очи бе залегнал израз на щастие какъвто момичето от дълго време не бе забелязвало по него.
— А тук — продължи той — е днешната лепта.
Извади няколко гулдена от портмонето.
— Толкова много наведнъж? — попита тя зарадвано.
— Да. Днес ще свиря с цигулката съпровод на пиано при един таен съветник. Ще се празнува някакъв годеж и ми платиха предварително. Бог ще помогне да съберем за осем дена толкова, колкото са необходими на брат ни.
Тя сведе глава и скришно въздъхна. После рязко я вдигна и попита:
— Скъпи Макс, днес си толкова радостен. Заради тези пари ли?
— Не само заради тях. Днес след дълго време видях отново един скъп, скъп приятел, за когото смятах, че никога през живота си вече няма да го зърна.
Каза „приятел“, но имаше предвид Елън Стартън, балерината.
— Аз познавам ли го? — попита Хилда.
— Не. Запознах се с него по време на моите концертни турнета.
— Ще го доведеш ли и у нас?
Лицето му помръкна с една отсянка, когато отговори колебливо:
— Навярно не. Неговият жизнен път е по-различен от моя. А сега трябва пак да тръгвам. Ще си пробвам късмета, дали няма да мога да изкарам нещо и от вестника.
Подаде й ръка, кимна дружелюбно на съседката, пристъпи към баща си, за да се вслуша в спокойното му дишане, и тихо излезе.
— Добричкият! — прошепна жената.
— Бог ще помогне, каза той! — отбеляза Хилда замислено на себе си.
Оброни глава в ръце и застина известно време в това положение. Старият я забеляза и попита:
— За нещо важно ли мислиш, скъпо дете?
— Да.
— Какво е то?
— Брат ми се тревожи и се съсипва. След осем дни трябва да изпратим петнайсет гулдена за гимназията. Не бива и не мога да му кажа за вексела.
— Но нали трябва все пак да научи!
— Не. Той каза — Бог ще помогне. Да, Бог помага, но само чрез нас самите. Знам един път, по който да се измъкна от тези грижи.
— Това би ме зарадвало. Мога ли да го узная?
— По-късно ще ви го кажа.
Беше взела трудно, много трудно решение. Смяташе да го осъществи, но се страхуваше съседката да не я разколебае. Ето защо предпочете да си премълчи. Продължи да шие още половин час и приключи. Приготви от донесените от Макс продукти ядене за баща си и попита:
— Скъпа съседке, искам да отида да предам ръкоделието. Можете ли да останете при татко, докато се върна?
— Да, с удоволствие.
— Също ако се забавя малко повече от обикновено?
— И тогава. Все едно е дали ще седя тук, или отсреща в моята стаичка.
— Благодаря ви! Дайте на татко да яде, когато се събуди.
Облече се малко по-грижливо, отколкото го правеше обикновено, и опакова работата си.
— За кого е? — попита съседката.
— За жената на балетмайстора.
Най-напред отиде при хазаина да уреди неплатения наем и се отправи после в потиснато настроение към жилището на „хер балетмайстора и живописеца“.
Жената я посрещна радушно, похвали работата и й плати. После попита:
— Размислихте ли върху предложението на моя мъж, фройлайн Холм?
Цялото лице на момичето пламна. Но веднъж беше взела решение и сега възнамеряваше да го осъществи. Злощастният вексел трябваше да бъде платен, без да е необходимо Макс да научи нещо за него.
— Кажете, фрау балетмайсторша, много ли е трудно? — попита тревожно.
— Какво си мислите! Никак.
— А аз си го представям толкова мъчно.
— Напротив, много е лесно. Ако някой път се разболеете няма защо да се стеснявате от погледа на лекаря. Моят съпруг не е някой хлапак, а улегнал мъж и художник. В първия миг може би малко ще ви бъде срам, но това много бързо ще премине.
— И колко ще ми плаща?
— Един гулден на час.
— А кога ще получа парите?
— Всеки път в края на сеанса. Да отида ли да му кажа?
Думата не искаше да излезе, но тя геройски даде положителен отговор.
— Елате тогава с мен!
Поведе момичето към ателието, отвори, както беше свикнала, вратата, и извика:
— Артур?