Нещо пламна у него. Кое беше това великолепно, божествено създание?
Беше пристъпил до една от окачените притурки уж да чете, ала в действителност тайно попиваше пленителната картина. Ето, че тя си тръгна. Вече беше при вратата, когато явно се сети още нещо. Поиска да се върне при служителя, но тогава го съгледа и спря пред него, за да го попита с мелодичния си глас:
— Извинете, майн хер! Вие от персонала на вестника ли сте?
— Да, майн фройлайн.
— Къде се намира редакцията?
— Един етаж по-нагоре.
— По кое време може да се говори с хер главния редактор?
— За вас по всяко време!
Тя понечи гневно да се изчерви, но го сведе в крайна сметка до презрително свиване на раменете. После каза:
— Имам предвид дали сега бих могла да разговарям с този хер!
— Да, веднага!
— Благодаря!
Тя се отправи към стълбището, изкачи го и намери по табелата необходимата врата. След леко почукване влезе в малката чакалня. Дребният слуга все още бе тук.
— Хер главният редактор? — попита тя.
— Вече си тръгна — отговори той, поглъщайки я с малките си сластни очи.
— Беше ми категорично заявено, че все още мога да говоря с него.
— Кой ви го каза?
— Един хер със златни очила, сив костюм и широкопола черна филцова шапка.
Слугата разбра, че става въпрос за неговия господар. Той го познаваше като ентусиазиран почитател на женската красота и заподозря каква е работата.
— Наистина ли? — попита. — В такъв случай веднага ще уведомя хер доктора. Влезте, моля, тук, милостива фройлайн!
— Предайте му тази визитна картичка!
Тя влезе в редакционната стая, а слугата тръгна да търси с визитката в ръка своя господар. Не се наложи да отива далеч, тъй като той тъкмо се появи на вратата.
— По дяволите, хер доктор, ама че е фина! Такава още не съм виждал!
— Дръж си устата! Картичката!
На нея бе изписано името Елън Стартън.
— Всички дяволи! — изликува шефът полугласно. — Другата танцьорка! Тази е слънце, а онази — блуждаещ огън. Тази е роза, а онази — магарешки трън! Бързо вътре при нея!
Свали си шапката, влезе и се поклони. Тя стана от креслото, на което се бе настанила, и каза, без да отвърне на поздрава:
— Попитах за хер редактора.
— Аз съм, мис Елън!
Сега по лицето й се появи сдържаната преди малко гневна червенина.
— Майн хер — заговори, — човек обикновено се обръща към непознати дами с малкото им име, когато те още ходят на училище!
Той пребледня. Беше отишъл твърде далеч, наистина, но пък и още никой не му бе казвал подобно нещо.
— Майн фройлайн! — кипна той.
— Майн хер — отговори тя с дълбок, бляскав, ироничен поклон, — сега ние се познаваме. Мога да си вървя!
И без да го удостои дори с един поглед, напусна стаята.
На другото утро в редакционната част на неговия вестник под рубриката „Театър“ можеше да се прочете следното:
„След като несравнимата артистка от нашия балет се оттегли от очите на своите обожатели поради женитбата си с известния принц, ръководството на театъра прие за запълването на болезнено почувствалото се овакантено място конкуренцията на две дами, които обикновено биват причислявани към първите звезди. Що се отнася до мадмоазел Леда, тази оценка е вярна. Да се каже една дума против нейните недостижими през цялото време успехи, би било престъпление спрямо изкуството. Но другата танцьорка — според мълвата се казвала Елън Стартън — едва ли знае как е стигнала до направо неизразимата чест да се кандидатира за нашата сцена, и то в конкурс срещу мадмоазел Леда.
Хората не знаят какво да кажат. Тази така наречена Стартън никога не се е явявала публично, освен на няколко сцени на пътуваща театрална трупа от съмнително естество в американската горска пустош, където била освиркана от индианците. Говори се, че веднъж я видели в Мисури и може би два пъти в Охайо.
Тогава тя изпълнила няколко движения, които наричала танц, но те със съжаление много точно наподобявали манипулациите, извършвани от някоя селска ратайкиня при бутелката за масло.
Следователно мадмоазел Леда няма защо да се опасява за своята съперница.
Но в интерес на нашата сцена е желателно за мястото на една звезда да не бъде допускана кандидатурата на персона, която човек дори при давлението на крайна учтивост може да нарече само дилетантка. А в случая, изглежда, не може да се говори и за дилетантство…“
Още в най-ранния час, когато главният редактор изобщо можеше да приема, му бе доложено за мадмоазел Леда. С влизането си тя полетя към него, сграбчи двете му ръце и заговори с екзалтиран тон:
— Отлично! Даже ненадминато! Справихте се несравнимо. Ето защо веднага ще ви възнаградя, мой скъпи, мили, чудесни хер докторе!