Запътиха се, или по-точно се затътриха, пипнешком към указания ъгъл, за да направят при умивалника опит на първо време поне очите си да измият. Сега-засега се отказаха от всякакви устни обяснения и се отдадоха изцяло на тези усилия. Хер Артур беше първият, който си възвърна отново зрението. Огледа стаята.
— Господи, Спасителю мой! — възкликна. — Ама че подаръци са се раздавали тук!
Жена му се погледна с премигващи очи и се завайка:
— А моята рокля, моят костюм? Целият ми тоалет е похабен, съсипан!
Танцьорката размазваше с кърпата боята по лицето си, опитвайки да раздели слепналите мигли. Горе-долу успя.
Сега тримата се спогледаха. Най-напред не знаеха какво определение да дадат на настоящата ситуация. После Леда внезапно избухна в звънък смях и извика:
— Хер балетмайстор, я се погледнете в огледалото!
— Защо? — изръмжа гневно той.
— Целият сте нашарен!
— Мога да си го представя!
— Там, в гърнето с терпентиново масло, е перуката ви!
— Мътните го взели!
Посегна към главата си и едва сега усети, че е изгубил къдравото й покривало. Видя го да се подава от гърнето.
— Ама че нещастие! — провикна се той. — Свършено е с нея!
— О, не — засмя се танцьорката, — тя само се е сдобила с необходимото цветово великолепие!
— А панталонът ми, елекът, жилетката!
— Както вече казах — нашарени са!
— Е, вие също не изглеждате по-различно!
Едва сега се огледа и тя. Косата й беше разчорлена, висяха полепнали с бои масури. Но въпреки това не й хрумна да овладее смеха си, а продължи:
— Чудесно! Великолепно! Какво приключение!
— Благодаря много!
— Как всъщност се стигна до тая работа? — попита жена му.
— По недоразумение! — обясни Леда.
— Недоразумение? — обади се той. — Сигурно и сама не си вярвате?
— Защо? Аз ви сметнах за… а, къде е тя всъщност?
— Коя? — попита балетмайсторшата.
— Шивачката.
Огледаха се. Но американката и Хилда седяха така, че два статива на един широк параван ги скриваха от погледа им.
— Тръгнала си е! — констатира той.
— Избягала! — кимна танцьорката.
— Сигурно си е отишла със Стартън — отбеляза жената на хер Артур.
— Стартън? — попита Леда, наостряйки слух.
— Да, със Стартън.
— Да не би да имате предвид американската танцьорка?
— Да.
— С нея да си е тръгнала?
— Така предполагам.
— Нима американката беше тук?
— Искаше да говори с мъжа ми.
— И къде се намираше?
— Тук, в стаята. Доведох я, за да уведомя за присъствието й.
— Небеса! В стаята? Тогава тя сигурно е видяла и какво става тук?
— Естествено. Тя влезе заедно с мен.
— Е, хубава я свършихте, много хубава! Сега тя навсякъде ще разтръби историята. Нима всичко, всичко е видяла?
— Не знам. Но може да се предположи, че веднага се е отдалечила.
— Да се надяваме, че не ме е познала!
— За съжаление й бях казала, че се намирате при моя мъж, и следователно ще има възможност да се запознае с вас.
Тук танцьорката отново избухна в звънлив смях.
— Олеле! Олеле! Тя действително веднага ме е опознала от една крайно интересна страна!
— Може би не се е досетила, че вие сте тази, която се върдаляше тук из боите.
— Но със сигурност ще го научи.
— От кого?
— От шивачката, която си е тръгнала заедно с нея.
— Заблуждавате се! — прозвуча в този момент от другата страна на помещението.
Елън бе станала от мястото си и сега приближи.
— Вие сте още тук? — попита балетмайсторшата, уплашена във висша степен.
— Както виждате!
— Мислех, че сте си тръгнали!
— Можех ли да си тръгна? Бяхте обещали да доложите за мен на балетмайстора. Щеше да е голямо нарушение на добрите маниери, ако си бях отишла.
Стоеше висока, сериозна и горда пред трите оплескани с бои особи.
— Моля, милостива фрау, ще проявите ли добрината да ме представите на дамата и господина? — попита тя.
Жената откликна:
— Вашето име вече споменах… моят мъж, хер балетмайсторът и живописецът… мадмоазел Леда, за която вече ви говорих.
Американката се поклони леко и каза:
— Простете, че ви обезпокоих!
— О, моля — обади се балетмайсторът. — Едно малко потпури, както се случва от време на време между артисти!
— Сигурно репетиция за някой балет?
— О, не. Само малко недоразумение, нищо повече.
— Не мисля!
Тези две думи бяха изговорени с толкова сериозен тон, че художникът бе изненадан.
— Какво искате да кажете? — попита.
— Струва ми се, чух, че се касае за нещо повече от някакво малко недоразумение.
— А-а! Заблуда!
— Наистина ли може да бъде наречено недоразумение принуждаването на едно почтено, невинно момиче да позира като модел?