— Ще падне такова дюдюкане и освиркване, каквото не е бивало досега. Можете да разчитате на това, мадмоазел! Ангажиментът ви е гарантиран.
— Вече ви казах, че не се страхувам от тая гъска. Ето, вземете си писмото. Поискайте да ви го сложат в рамка като образец на грандиозно скудоумие!
— Така и би трябвало да направя. Ще й тикна в ръката тези редове, когато се види принудена да напусне града. Тогава ще съзнае кой прави изкуството — геният или клакьорите!
— Направете го. А сега ще ви помоля да ме освободите.
— Толкова рано?
— Мисля, нашата работа е уредена?
— Но тази още не!
Прегърна я и я целуна.
— О, ако се оставя на вас, тя май никога няма да бъде уредена. Сбогом, хер барон!
— Адио, мадмоазел! Гледайте на мен като на ваш съюзник!
— С чиято помощ ще спечеля сражението?
— Ние ще удържим победа, решителна победа?
— И честно ще си поделим плячката. Аз държа на обещанието си!
На идване се беше разплатила с файтонджията. Искаше да измине пътя до хотела пеша. Излезе от пътната врата точно когато минаваше един господин. Двамата се погледнаха и спряха изненадано.
— Милостива фройлайн! — възкликна той.
— Хер управител! — извика тя.
— Или може би сега милостива фрау?
— Хер Петерман!11
Той пръв се овладя, свали шапка и каза с крайно сдържан тон:
— Моля да ме препоръчате на хер съпруга Ви!
Тези думи възвърнаха самообладанието й. Тя се изсмя подигравателно и отвърна:
— Съпруг? Какви бесове ви прихващат?
— Предположих, че сте се задомили.
— И през ум не ми минава!
— Значи онзи тесен сърдечен съюз въпреки всичко е бил скъсан, милостива фройлайн?
— Скъсан? Ами! Никога не е бил предвиждан брак.
Физиономията му показа изключително голямо описване.
— Правилно ли чух? Как може да говорите така?
— Защо не? Свободата е по-ценна от всичко друго. Никога не съм имала желание да ставам робиня на някакъв си съпруг.
— Но, милостива фройлайн…
— Милостива фройлайн? Звучи наистина забавно! Нима не знаете…
— Какво? — попита той едва ли не уплашено.
— Е, вие ме смятахте за Едита фон Вартенслебен?
— Естествено.
— Наистина, и сега все още?
— Разбира се. За коя иначе?
— Е, това действително е повече от забавно.
— Но не сте ли тази всъщност?
— Не. И никога не съм била.
— Коя или каква сте тогава?
— За вас това е без значение. Вървете си, привличаме вниманието на минувачите. Адио!
Поиска да си тръгне. Той обаче я задържа здраво и каза:
— Моля, отговорете ми, фройлайн! Коя сте вие?
— Това изобщо не ви засяга.
— Кажете ми жилището си.
— Не знам за какво.
— Трябва да говоря с вас.
Отърси ръката му и тръгна. Той понечи да я последва, но забеляза, че очите на пешеходците действително са отправени към него.
— Каква среща! — прошепна. — Това е загадка. И тя не иска да я разреши! А, идва един файтон! Ще науча къде живее!
Качи се на файтона и нареди на файтонджията тайно да следва въпросната дама.
Минаха по две улици, после Леда се запъти към хотел „Кронпринц“.
— Дамата сигурно е отседнала в хотела — забеляза кочияшът.
— По какво съдите?
— Портиерът я поздрави вежливо, както обикновено биват поздравявани видните гости.
— Ето ви парите!
Слезе и закрачи бавно към входа на хотела, където бе застанал портиерът.
— Познавате ли, моля, дамата, която току-що влезе тук? — попита Петерман.
— Да.
— Коя беше тя?
— Защо искате да го знаете?
Петерман разбра причината за тази сдържаност и извади една златна монета, за да отвори заключената уста на мъжа.
— Интересувам се от нея — отговори. — Заповядайте, моля, вземете! И така, името на дамата?
— Това е Леда.
— Леда? — повтори учудено Петерман.
— Не я ли познавате?
— Не.
— Но все пак сте чували за нея?
— Нито дума!
— Да не повярва човек.
— Но въпреки това е така! Коя е тази Леда или по-точно каква е?
— Една прочута танцьорка.
— Танц… танцьорка?
Стана смъртноблед. Имаше чувството, че е близо до изпадане в безсъзнание.
— Да, една много прочута танцьорка. Иска да бъде назначена тук и ето защо вдругиден ще играе Кралицата на нощта. Та това го пише във всички вестници.
— Сама ли живее тук?
— Майка й е с нея.
— И никой друг?
— Не.
— Някакъв… някакъв роднина… някакво… дете?
— Дете? Какво си мислите? Тя не е омъжена!
— А, така ли! Кои стаи държи?
— Първи етаж, номер десет и единайсет.
— Благодаря!
Влезе и изкачи стълбището. Почука на вратата на номер десет без каквото и да е предизвестие.