— Кой е? — попита някой отвътре.
Той влезе. Помещението беше малко и простичко мебелирано. На една маса седеше старец вече в преклонна възраст и четеше с помощта на големи очила някаква голяма книга.
— Добър ден, хер Креслер!
Портиерът вдигна очи от книгата и погледна влезлия.
— Добър ден — отвърна той с провлечен тон. — Кой сте… какво искате… хм-м! — Свали очилата от носа, избърса ги в покривката на масата, сложи ги пак и каза: — Когато човек остарее, зрението му отслабва. Въобще не знам…
— Не ме ли помните вече?
Тогава старецът се надигна от стола и каза:
— Да не би наистина да е вярно това, което си мисля? Наистина ли сте този, когото предполагам?
— Е, кого предполагате?
— Хер… хм-м… хер Петерман, да?
— Да, аз съм.
— Значи наистина, наистина, наистина!
— Може би съм нежелан?
— Не, не! Напротив, страшно се радвам да ви видя! Добре дошъл, сърдечно добре дошъл!
Подаде му ръка и Петерман ясно видя, че с думите си е казал истината.
— Седнете! — продължи портиерът. — Нямате представа как се зарадвах, когато прочетох…
— Какво?
— Че сте помилван.
— Във вестника ли го пишеше?
— Действително, действително! Моята добра старица заплака от радост. Жалко, че я няма?
— Къде е?
— При най-големия ни син, който прави кръщене. Е, не вреди! В замяна на това пък ще можем по-спокойно да си побъбрим. Почакайте! Имам нещичко!
— Моля, не се безпокойте!
— О, не! Знаете как майсторски я докарвам — корени от водна перуника и кора от канела. Най-хубавата ракия, която може да има!
Взе едно шише и две чаши от едно стенно шкафче и наля.
— Така, заповядайте, наздраве! Пийте! Ударете една здрава глътка! А сега ми разкажете как сте я карали през цялото това време!
Разположи се удобно на един стол и Петерман направи същото. После отговори:
— За последните си години по-късно ще разкажа. Сега ми се иска да науча нещо друго.
— И какво е то?
— Милостивият господар тук ли живее сега?
— Старият господар? Не.
— А хер лейтенантът?
— Той действително живее тук, но замина някъде.
— Най-малкият ви син още ли е слуга при него?
— Хайнрих? Още е при него наистина.
— Щом двамата господа отсъстват, няма защо да се притеснявам и…
— Е — вметна портиерът, — що се отнася до младия хер лейтенант, всичко е наред. Ама старият, баща му, говори адски лошо за вас. Господи, извършил човекът веднъж грешка! А пък вие бяхте за всичко обезщетен! Не беше правилно от негова страна да се отнесе толкова сурово с един Петерман!
Петерман поклати тъжно посивялата си глава. После попита:
— Спомняте ли си го все още добре онова време?
— Много точно.
— Бих желал да попитам за някои неща.
— Сторете го, скъпи хер Петерман. С най-голямо удоволствие ще ви дам информация. Моят Хайнрих често изразяваше мисълта, когато… е, това вече отмина!
— Кое по-точно!
— Нищо! По-добре да не говорим за тези неща!
— Но ако сърдечно ви помоля? Вие си нямате представа, колко важна би могла да се окаже за мен и най-малката забележка.
— Е, така да бъде! Та Хайнрих често ми казваше, когато бяхме сами, че въобще не вярва вие да сте присвоили парите.
— Наистина ли? Казвал ли го е?
— Много често дори.
— Имал ли е причини?
— Възможно.
— А споделял ли е нещо с вас?
— Едно-друго.
— Мога ли да го узная? Моля ви, моля!
— Е, каквото съм запомнил, ще го научите. Но да говорим тихо. Иначе някой на минаване вън може да подочуе някоя дума!
Онова, което двамата сега си говориха, нека на първо време остане още тайна…
Глава 4
Доктор Холм
След като напусна жилището на балетмайстора, Елън Стартън каза на младата шивачка Хилда:
— Ще ми разкажете какво се случи там горе. Но по-напред ще ви помоля за вашето име.
— Казвам се Хилда Холм.
— Холм?
Тя се вгледа изпитателно в лицето на своята придружителка. После попита:
— Имате ли родители?
— Само баща.
— А братя и сестри?
— Двама братя.
— Те какви са?
— Единият е гимназист, другият сега е репортер.
— Сега, казвате? Нещо друго ли е бил по-рано?
— Ех, да! Беше професионален оркестрант.
В очите на американката нещо проблесна. Тя попита:
— Кой беше любимият му инструмент?
— Виолината. Той е изнасял концерти дори в Америка.
„Така си и помислих! — прозвуча в сърцето на Елън. — Тази поразителна прилика веднага привлече вниманието ми.“
А гласно каза:
— Имате ли време да ме придружите за някоя и друга минута до жилището ми?
— То далеч ли е?
— О, никак! Само по път ще се забавя за няколко мига.