— Да поседнем за минута-две! — предложи сега. Настани се на един стол и Холм стори същото, отзовавайки се на поканата.
— Знаете ли, че днес много ме изненадахте, хер Холм? — поде съветникът.
— Мога ли да попитам по какъв начин?
— Не знаех, че сте музикален.
— Свиря от най-ранна възраст.
— Личи си. Имате изключителна власт над инструмента.
Холм се усмихна тъжно и отбеляза:
— Това е една много снизходителна преценка, хер комисионален съветник. Аз съм просто един свирджия.
— Не, о, не!
— Така е!
— Значи си поставяте най-високи изисквания?
— Това правя действително!
— Но не бива да забравяте, че не всеки виолонист може да стане виртуоз.
— Аз обаче искам да стана.
Не каза, че вече е бил такъв. Комисионалният съветник присви малко едното око, огледа го със съчувствено-изпитателен поглед и каза с дружелюбен тон:
— Почти съм склонен да мисля, че имате необходимите данни.
— Имам ги.
Изявлението прозвуча малко самонадеяно, кажи-речи самохвално. Съветникът очевидно се почувства неприятно засегнат, защото поклати леко глава и каза:
— Храните голямо доверие към себе си, драги ми хер. За дилетант и дори първи виолонист на някой музикален състав свирите напълно задоволително, но ако наистина имахте дарба на виртуоз, сега вече трябваше да сте стигнали по-напред.
— Ако не съм стигнал по-напред, виновна е само тази ръка.
Показа левицата си. Съветникът забеляза по средата на дланта един тъмночервен белег с особена форма.
— Какво е това? — попита той.
— Раних се преди известно време.
— А-а! Затова значи свирите обратно?
— Да. Трябваше да започна отначало.
— В такъв случай вие вече действително сте стигнали далеч, много далеч. Простете за предишната забележка! Само при повод като днешния ли свирите, или и официално?
Холм отговори с изчервяване:
— Свиря за танци.
— Къде?
— В „Тиволи“.
— О!
— Трябва да се живее, хер комисионален съветник.
— Та нали сте репортер.
— На такава служба едва ли някой може да събере богатство.
— Зная. Как ви плащат?
— Простете, хер съветник! Не зная дали имам право да отговарям на въпроси от такова естество.
— А, добре, добре! Аз съм ваш конкурент или поне на онзи „Резиденцблат“ и ме радва, че сте толкова дискретен. Това е достойно за уважение. Но тъкмо съм се сетил, някой от моите редактори не ви ли е правил оферта?
— Да. Искаха да ме ангажират като репортер.
— Но вие отказахте?
— Защото само няколко дни преди това бях постъпил на сегашното си място.
— Слушал съм, че сте много ценен сътрудник. Човек не бива да отнема служителите на друг. Това е против тълкуването на Лутер на десетата заповед. Но човек трябва да е преди всичко бизнесмен и ако е в положение да подобри екзистенцията на един честен мъж, ще бъде непростим грях да не каже една открита дума. Доволен ли сте от главния си редактор, хер Холм?
Холм сви рамене.
— Не? Е, може би ще проявите желание да се прехвърлите при нас?
— Вие сте изключително любезен, хер комисионален съветник, но аз наистина не зная дали бих бил в състояние да отговарям пред моята съвест за едно такова преминаване в друг лагер.
— Я стига! Всеки има правото да се грижи за себе си.
— Също по този начин?
— Да. Моят вестник е онзи, за който сега работите, не стоят на вражески позиции.
— Зная. Вашият журнал във всяко отношение стои над нашия „Резиденцблат“, но въпреки това не бих желал да бъда обвинен в измяна!
— Означава ли това, че ще се махнете от настоящия си пост едва когато управата ви дойде до гуша?
Вместо отговор Холм отново сви рамене.
— Това е вече прекалена деликатност, макар тази лоялност да ме кара да ви уважавам по-високо. Щом сте толкова добросъвестен, сигурно и другото ми желание ще остане неизпълнено!
— С удоволствие бих изпълнил всяко ваше желание, стига да е възможно.
— Е, нека видим. Спомняте ли си, че преди няколко месеца във вашия вестник се появиха къси статии под надслова „Писма за изкуството от Америка“?
— Разбира се.
— Те направиха основателна сензация не само по отношение третирания материал, а най-вече с похвата, с който авторът бе съумял да го овладее и обработи. Четохте ли ги?
По страните на Холм се разпростря лека червенина. Той отговори:
— Четох ги.
— Знаете ли кой е авторът?
— Да.
— Той не беше посочен, а аз бих желал да науча името му.
— В редакцията може би ще ви го кажат.
— Вие не?
— Не.
— Защо, след като го знаете?