— Вече имах честта да отбележа, че аз предложих тази битка на главния редактор.
— С това искате да кажете, че искате вие самият да пишете тези статии?
— Да.
— Хм-м! Скъпи ми хер Холм, има разлика между писане и писане.
— Зная.
— Вие сте репортер. Един такъв може да умее да придава на своите малки репортажи за арести, файтонджийски разправии и тям подобни великолепна форма, но за съставянето на по-големи текстове, бойки статии, каквито се каним да изтръскаме от перото, се иска опит, рутина, дух и преди всичко външна ефектност!
— И вие не ме смятате способен на всичко това?
— Откровено ще призная, не.
— Въпреки това ви моля да ме пробвате!
— По-късно, по-късно може би ще ви използвам и за такива неща, но сега още не ви познавам. Напълно ми е неизвестно какъв образователен път сте изминали. Вашият главен редактор може би затова е сметнал, че не сте лице, достойно да се яви на дуел.
— Е, в това отношение той много се лъже! Аз моля хер комисионалния съветник да прочете например тази къса дописка, която се появи за мис Стартън в Синсинати!
Той измъкна една от изрезките от вестници, които преди малко беше дал на съветника. Онзи я прочете и каза:
— Много добре, много добре! Аз разбирам достатъчно английски, за да мога да преценя, че авторът на тези редове е кадърен, да, много ценен сътрудник. Така може да пише само един янки — остро, със замах, на място и с осведоменост.
— Е, този автор може поне толкова добре да пише и на немски!
— Тогава той би бил подходящият човек за нашата работа. Иска ми се да го имах подръка.
— Та вие го имате!
— Аз? Тук?
— Да. Забелязахте ли, моля, как се е подписал?
— Доктор Х. Значи академично образован. Можех да си го представя. Но къде се е сврял този мъж?
— Понастоящем пред вас.
— Какво? Как? Неговото име започва с „Х“, а вие се казвате Холм?
— Така е, хер комисионален съветник.
— Да не би да искате да кажете, че вие сте авторът?
— Нищо друго.
— Шегувате се! Нима притежавате тази академична степен?
— Моля да бъдете убеден в това!
— Но, човече! И вие работите като репортер?
— Имах си своите причини.
— Нещо започна да ми просветва! Да не би вие да сте авторът на онези „Писма от Америка“, за когото ви питах вчера?
— Да. Днес мога да го призная.
— И можете да ми напишете нещо подобно за журнала?
— С най-голямо удоволствие.
— Тук ме виждате радостно изненадан. Какъв хонорар ви платиха за писмата?
— Тридесет гулдена.
— Ама че жалка сума! Ангажирам ви, ангажирам ви и няма да бъдете зле при мен. При тези обстоятелства действително вие самият ще се заемете с тази интересна работа.
Беше взел в ръка американските репортажи. Очите му се спряха на няколко реда и останаха приковани на тях.
— Прострелян… виолонист виртуоз… немец… — прочете гласно. — А-а, онази история, която навремето обиколи всички вестници! Има ли нещо вярно в нея?
— Разбира се!
— Е, по онова време вие сте били отвъд океана. Може би знаете нещо, чули сте?
— Не само чух. Аз присъствах.
— Какво говорите! Щастливец! Гледали сте?
— От началото до края.
— Великолепно! Великолепно! Стартън сега е тук. Смятате ли се способен да напишете една малка новела.
— Защо не?
— Е, тогава пишете! Сюжетът е разкошен! Един немски виртуоз се стреля с някакъв янки заради Стартън, тегли му един куршум в главата и е принуден да бяга. Балерината е тук, търси ангажимент. Помислете каква сензация ще направи тази новела! Публиката буквално ще се нахвърли върху нашия журнал.
— Признавам, че сюжетът е крайно интересен, но се отказвам от разработката.
— Защо? Като очевидец вие сте най-подходящият човек.
— Не знам дали мис Стартън ще изрази одобрение, когато види този епизод публикуван.
— Защо не? Тя е американка. Американците обичат рекламата. А би ли могло да има по-голяма реклама за Стартън от тази новела?
— А онзи виртуоз? Какво ще каже той за тая работа?
— Ами! Него никой няма да го пита.
— Аз мисля, че трябва да се държи сметка за него, тъй като и името му, и тази негова преживелица ще получат гласност.
— Но нали никой не знае къде се е дянал!
— Това вероятно може да се научи.
— Вие нямате ли представа, след като сте били очевидец? Наблизо ли бяхте?
— Толкова близо, че куршумът на американеца мина през ръката ми.
Показа я на съветника. Онзи се отдръпна няколко крачки назад, разтвори широко очи, направи физиономия на върховна изненада и възкликна:
— По дяволите! Започвам да се досещам!