Князът лично хвана ръката му. Лекарят взе скалпела в дясната ръка, с лявата хвана увредената ръка и направи, сякаш искаше още веднъж да прегледа раната, три изключително бързи, неочаквани среза — недълбоки и почти безболезнени, после пусна ръката.
— Дръжте я във водата! — нареди.
— Нима сте вече готов? — попита Холм зарадвано.
— Да. Или си мислехте, че се каня да ви разфасовам? Малко железен хлорид, няколко капки карбол, малко превързочен материал и можете да си вървите.
Но толкова бързо все пак не беше освободен. Когато бе превързан и ръката бе фиксирана с временна превръзка, беше настойчиво поканен да остане. Не мина много и князът беше напълно посветен в преживелиците на виртуоза.
Когато по-късно бе пуснат да си върви, Холм не подозираше какви важни последици ще има за него тази аудиенция при княза.
Ръката не го болеше ни най-малко, а лекарят му бе казал, че в никой случай не бива да се опасява и от треска от раната.
Той насочи крачки към жилището си. Трябваше да мине през района, където живееше интендантът на столичния театър. На известно разстояние пред него ситнеше по улицата едно дребно човече.
„Разсилният на редакцията — помисли си той. — Трябва да го настигна. Дали знае какво се случи между мен и господаря му?“
Но не бе стигнал кой знае колко далеч и дребосъкът хлътна в една къща, в чийто партер имаше кафе.
„Той се отби там! — помисли си. — Ще го последвам. Ако се прибера малко по-късно, мога и да си остана вкъщи. С репортерството вече е свършено.“
Когато влезе в кафето, дребосъкът тъкмо бе седнал. Имаше само няколко клиента.
— Хер Холм — възкликна слугата зарадвано. — И вие ли се отбивате тук?
— Само от време на време.
— Значи нямате постоянно място?
— Не.
— Заповядайте тогава! Ще се чувствате ли достатъчно добре при мен?
Намести един стол.
— Защо не? — попита Холм, сядайки.
— Е, та то се подразбира. Вие сте репортер, а аз — само един слуга!
— Я стига! Какво друго съм аз, освен също само един слуга?
— Хм! Вие така казвате, но другите — не. Те се причисляват към най-прочутите журналисти, литератори и поети. Нашего брата тук се губи.
— Не знам какво може да си въобрази човек чак толкова от събирането на новини!
— Важно е все пак! Какво би бил един журнал без репортер или кореспондент!
— Но някои инстанции май не ни смятат за толкова необходими!
— Някои инстанции? Имате предвид шефа?
— Да.
— Е, той смята всички за маловажни, себе си обаче — за незаменим.
— Разбрах го.
— А, да! Сутринта си имахте доста висок разговор с него.
— Прекалено висок.
— Каква беше причината?
— Различие в мненията. Не разбрахте ли?
— Не.
— Мислех, че ви е казал.
— Нито дума!
— Това би следвало да ме учуди!
— Да ви учуди? За толкова общителен ли го мислите? Да сподели с мен подобно нещо, би означавало да ме смята за равностоен. За него обаче един канцеларски прислужник е равен на нула. Значи вие буквално се скарахте?
— Да.
— Мога ли да попитам за какво?
Холм не вярваше много на дребосъка. Сметна за по-добре да остане сдържан. Щом слугата не знаеше, че е напуснал, щеше да му е по-лесно да измъкне някои полезни сведения.
Ето защо репортерът отговори:
— Шефът беше на мнение, че не го снабдявам с достатъчно новини.
— Глупости! Та вие не ги фабрикувате!
— Разбира се, трябва да чакам нещо да се случи!
— Той го прави другояче.
— Как?
— Сам си изготвя новини.
— Морски змии, сензационни неверни новини и лъжливи слухове?
— Не само това.
— Какво друго?
— Кратки епизоди от живота на някого, характеристики.
— Не съм го забелязал.
— Не? Днес също?
— Не.
— Четохте ли днешния брой?
— Още не. Нямах време.
— От лов на новини?
— Този път не, нараних се. Вижте!
— Чумата го взела! Лоша работа! Какво се случи?
— Само малко се порязах. Бях на лекар… Та какво с днешния брой?
— Ей го къде лежи. Трябва сам да прочетете!
Стана, отиде да вземе вестника от една друга маса, отгърна го на въпросното място и каза:
— Ето! Любопитен съм как ще го коментирате.
Холм прочете мястото внимателно, все едно не беше го виждал. После бутна вестника, но без дума да отбележи.
— Е, какво ще кажете? — попита дребосъкът нетърпеливо. — Любопитен съм да чуя мнението ви.
— Изобщо нямам мнение.
— Нямате? Мътните да го отнесат! Как така?
— Какво ме интересува балетът! Той не е моят ресор!
— Може да е така. Но аз съжалявам американката!
— Защо?
— Защото оня така я е омаскарил.