— Нима писаното не е вярно?
— Залагам си главата, че лъже!
— Заблуждавате се. Та нали трябва да пишеш истината.
— Явно все още зле го познавате. Той иска да й напакости, защото… хм!
— Защото…? Е, защо?
— Не бива да го раздрънквам.
— Тогава си дръжте устата! Но при това положение изобщо не беше необходимо и да започвате.
— Ами нещо ме гложди.
— Оставете го да си гложди. Мен тая работа не ме засяга.
— Ама каква удивителна, красива женска!
— Коя?
— Американката!
— Нима сте я видели?
— Ехе, естествено! Та нали беше при нас!
— Кога?
— Вчера преди обяд.
— Така! Аз не смятам американките за красавици. Повечето са дълги, кльощави и имат гуша.
— Тази обаче не. Беше символ за жена. Истинска Мелузина13, същинска фея, въплътен ангел!
— Ама вие сте направо въодушевен, старо!
— Нима е чудо? Аз също си имам своя вкус и своите чувства, макар други да ми измъкват целувките изпод носа!
— Фантазирате.
— И през ум не ми минава!
— Я гледай, значи си имате някоя тайна възлюбена и съперник, на когото тя позволява да я целува? Клетият! Жал ми е за вас! Вслушайте се в съвета ми, намерете си някоя друга.
— Благодаря за добрия съвет! Изобщо нямам нужда от него! През целия си живот съм се влюбвал само един-единствен път.
— Значи само веднъж?
— Да.
— Коя беше?
— Вдовицата на един коминочистач.
— Пфу!
— Е, не беше лоша. Ама един ден преди сватбата я спипах със съседа й по стая.
— Тъжна работа!
— Наистина. Оня тип щеше да ни става кум на венчавката.
— В такъв случай не би следвало да му се сърдите, че е искал преди туй да я поопознае.
— Но по такъв начин не беше нужно!
— Вие естествено здравата сте кипнали?
— То се подразбира!
— И какво се случи?
— Че какво да се случи? Бяха раздадени половин шок14 шамари.
— На съседа по стая естествено?
— Не, на мен, точно наопаки.
— Олеле! И вие го допуснахте?
— Изобщо не.
— Ами…?
— Бях изхвърлен надолу по стълбите, инак половината шок щеше да стане цял.
— И годеницата ви как реагира?
— Тя именно налагаше!
— А съседът?
— Той ме държеше здраво. Сетне ме изхвърлиха надолу с дружни усилия.
— И от сватбата, естествено, нищо не излезе?
— О, напротив!
— Какво? Вие въпреки това се оженихте за нея?
— Аз? Не-е, той.
— Аха, така значи!
— Оттогава не съм и помислял да си вземам жена. Ама това са си човешки неща, а в Библията пише: „Любете се!“ Колчем видя някое по-засукано женче, все за това място се сещам. Ама винаги има един, дето ми лапва залъка току от устата.
— И кой е той?
— Шефът.
— Какво говорите!
— Истината!
— Ама да не искате да кажете, че той в редакцията…?
— Че какво друго?
— Това би било…!
— Какво би било? Прекалено низостно? Ха! Веднага, щом му доложа за някоя дама, той пита дали я бива.
— И може ли да разчита на преценката ви?
— То се знае! Там идват артистки, художнички, актриси, танцьорки и разни други, които искат да бъдат споменати с някоя похвална дума във вестника. Тази похвала, естествено, трябва да се заплати.
— С какво? Колко скъпо?
— Според курса — според нейната красота или неговото моментно настроение. А че американката ще бъде заклеймена, го знаех още вчера.
— Това ме учудва.
— Защо?
— Описват я като артистка, която не би направила и крачка, за да се хареса на някакъв си редактор.
— Тя може би първоначално въобще не го е възнамерявала. Била е долу в рекламата, както после разбрах, и тогава вероятно просто ей така й е дошло на ума да се качи и до редакцията.
— Дълго ли беше там?
— Не. Едва ли са си разменили и десет думи.
— Враждебни?
— Да. Когато нашият човек чу, че тя иска да говори с него, цялото му лице просия от възторг. Когато обаче всичко свърши така бързо, трепереше от яд.
— А тя?
— Е, трябваше да я видите! Прошумоля навън като императрица, която е била запитана от някоя сергиджийка дали не би й заела някой път копринената си рокля.
— Сравненията ви са безценни!
— Нали! Това е, защото съм от екипа на редакцията.
— За какво ли може двамата да са се сдърпали?
— При всички случаи за любовта.
— Как така?
— Той, естествено, си е точил зъбите, ама тя хубавичката го е срязала. Няма да му навреди! Но аз веднага си помислих, че порядъчно ще си отмъсти. Тя явно не е като Леда.
— И тази ли идва?
— Още вчера заранта.
— Вие видяхте ли я?
— Да.
— И как е?
— Е, не е за изхвърляне. Млада вече не е, но прилежна. Ако още пет години наддава така, като нищо ще можеш да изкараш от нея три-четири бъчви рибено масло. Но без значение. Нали има достатъчно мъже, които си падат по пищното, обилното.