— Но нали се говори и пише за гласа на публиката!
— Това са дрънканици, повярвайте ми. Публиката е безволева, без собствено мнение… паразит!
— Хм! Не се ли изразявате малко пресилено, уважаеми хер?
— Не. Гласът на публиката винаги е бил изкуствен, дирижиран. Един умен и силно волеви характер налага на цялата тълпа своето мнение, без тя нещо да усети. Публиката повтаря като папагал онова, което й е продиктувано или суфлирано.
— И по тази причина мислите, че утре Леда ще победи?
— Да, това мисля.
— Следователно би трябвало да се приеме, че има някакъв мъж или дори няколко мъже, чиято преценка и воля тук ще се прояви като меродавна?
— Естествено.
— Много съм любопитен кои ще са тези мъже. Аз не се сещам за никого.
— Хер Холм, вие наистина сте забавен. Работите за обществеността, така че вие самият трябва да се числите към онези, които… формират мнението на публиката. А ето че сега проявявате такова невежество! Не ми се сърдете, че си послужих с този израз! По-сполучлив няма.
— Да ви се сърдя? В никакъв случай! Аз съм, както съвсем вярно казахте, още млад и неопитен. Следователно трябва да бъда благодарен, ако получа отнякъде наставления и поуки.
— Много разумно от ваша страна. И така, нека веднага ви дам няколко насоки. Четохте ли в днешния „Резиденцблат“ статията, отнасяща се до двете балерини?
— Преди малко.
— Познавате ли автора?
— Това много вероятно е нашият главен редактор.
— Естествено! Мислите ли, че тази статия ще остане без въздействие?
— Сигурно не, макар да се питам дали авторът се е придържал точно към истината.
— Дори и да е излъгал, материалът няма да пропусне своето въздействие. Знаете ли кое е най-сигурното средство един човек да бъде социално умъртвен?
— Да се подхвърли моралът му под съмнение.
— О, не! Кой ще ти изисква например морал от една танцьорка? А и в други области има крайно неморални хора, които въпреки това се радват на висок престиж. Не, най-сигурното, най-опасното оръжие е осмиването. То побеждава всичко, дори учеността, красотата, славата. Който иска да спечели любовта на една жена, може да рискува всичко, да прави всичко, но много трябва да се пази да не стане смешен. Публиката е жена. Тя може всичко да забрави и прости само не и смехотворността. Разбирате ли ме?
— Действително започвам да схващам.
— Вашият главен редактор е изцяло на мое мнение и действа съобразно него. Той има намерение да направи американката за смях и ще постигне целта си. Тя може да изпълнява колкото си ще красиво своя пас15, хората обаче ще си мислят за селската ратайкиня и буталката за масло, споменати в статията. Авторът следователно е един от онези, които модулират гласа на публиката. Не може да не го съзнавате.
— Трябва да ви дам право.
— Помислете после за моя господар, интенданта. Американката го е оскърбила, отнесла се е с пренебрежение към него. Мадмоазел Леда, напротив, е била във висша степен мила и нежна с него. Коя следователно ще предпочете?
— Последната.
— Действително. Сега може би ще признаете, че интендантът има най-голямо влияние не само общо в театъра, но и по отношение на всяко отделно представление. Той е в състояние да сложи на пътя на един артист или артистка хиляди препятствия. Хер интендантът е толкова сигурен в своята работа, че вече твърдо обеща на Леда ангажимента.
— Следователно ще бъдат поставени препятствия, каквито споменахте?
— Ще го упрекнете ли?
— От негова гледна точка, не. Наказание трябва да има.
— И така, хер интендантът е също един фабрикант на общественото мнение. По-нататък, помислете и за клакьорите. От мосю Леон Стодижел, шефът на платената акламация, в голяма степен зависи дали един артист ще се задържи, или ще падне.
— Естествено, Леда е била при него?
— Да.
— Харесала ли му е?
— Изключително.
— Той ли ви го каза?
— Не. Преди малко беше при моя господар и аз станах свидетел на разговора.
— Естествено, пак през ключовата дупка?
— Шегувайте си се! Това е една от моите малки слабости. Човек все пак трябва да знае как да се държи в средата, в която работи.
— Излиза, че Леда е била мила и с мосю Леон Стодижел?
— Естествено! Той не можеше да я нахвали. И описа всички форми и тайни на нейното тяло така точно, че двамата наистина трябва да са били много интимни един с друг.
— Завиждам ви, мосю Жан!
— Защо?
— Трябва да е върховна наслада да слушаш как двама толкова възрастни господа разговарят по една такава деликатна тема.
— Действително. Резултатът, естествено, беше Леда да бъде задържана. Мосю Леон Стодижел възнамеряваше да отиде също при директора, при диригента и накрая при балетмайстора, за да спечели и тях за намерението си. Аз не се съмнявам нито за миг, че ще успее.