— Нима мис Стартън не е била при него?
— Не, представете си!
— Колко глупаво!
— О, не само глупаво. Тя се е държала с него толкова високомерно и презрително, че намерението й да предизвика неговата враждебност не можело да бъде поставено под съмнение.
— Значи в известен смисъл тя все пак се е допитала до него?
— Не тя до него, а той до нея.
— Как така?
— Той писмено й е предложил своята помощ и подкрепа.
— И тя навярно е отказала?
— Да. Да го сметне ли човек за възможно?
— Действително едва ли е за вярване! — каза Холм, като се надигна от стола и остави на масата парите за кафето. — Тая глупост толкова ме ядоса, че нищо повече не искам да слушам. Така че си тръгвам. Сърдечно благодаря за виното, мосю Жан. Останете със здраве, майне херен!
Тръгна си. Вън пред вратата спря и си пое дълбоко, дълбоко дъх.
— Паплач, паплач и за трети път паплач! — въздъхна. — Въздухът сякаш е наситен с мерзост! Да, такава е тя, тази прекрасна Елън, горда, чиста и извисена над всяка низост! Значи срещу нея буквално е организиран комплот! Какво да предприема? Да я предупредя или тайно да бдя над нея и тихомълком да изляза на бойното поле срещу тези господа? Ще размисля!
Глава 5
Папа Вернер
Холм се отправи замислено към Алтмаркт, където в една от задните къщи се намираше неговото жилище. Трябваше да мине край котел „Кронпринц“. Още не беше го достигнал, когато насреща му се зададе един мъж в нещо като ливрея — стара и износена, наистина, но много чисто поддържана. Чертите му бяха унили и меланхолични, гладко избръснатото лице — сухо и бледо. Виждаше се, че стои на по-интимна нога с грижите и неволите на живота, отколкото му се искаше.
Холм спря, като съгледа мъжа.
— Добър ден, Папа Вернер! — каза с дружелюбен тон. — Как е?
— Благодаря! — отговори запитаният. — Добре, за съжаление, не е!
— Ех, неволи! Все старата песен?
— Да, все още! По-различно едва ли и ще стане, скъпи ми хер Холм! — Същевременно потръпна, духна си в шепите и прибави: — Днес пак студ, лют студ!
— Сгрявайте се, огрявайте се! Вътрешно и външно! — посъветва Макс с ободрителен тон.
— С какво?
— Външно с дърва и въглища, а вътрешно с кафе, чай, грог, каквото ви се намира подръка!
— По дяволите, говорите за пълна кесия!
— О, аз съм богат! — ухили се виолонистът. — Вие не?
— Аз? — попита другият горестно. — Със заплата на прислужник в театъра от двайсет гулдена месечно — баща, майка, жена и пет деца?
— При това положение двайсет са наистина твърде малко. Не подадохте ли пак молба за повишение на заплатата?
— Да, но напразно. Интендантът не е съгласен, макар директорът да е настроен приятелски към мен. Той се застъпва, но онзи винаги отхвърля молбата ми.
— Крайно неприятно, наистина, драги Папа Вернер!
— Само неприятно? О, то е много лошо! Казвам ви, моите деца гладуват, гладуват, о, Господи! Емили има плетиво до вдругиден. Едва тогава ще получим пари, но много малко.
— Какво? Вашите деца са гладни? Тогава не е трудно да се помисли, че вие като баща гладувате от по-дълго време от тях?
— Тук наистина сте прав, хер Холм. Да имахме поне няколко бучки въглища да запалим огън.
— Въглища ще имате. Мисля, че…
— Ще имаме? Че от кого пък?
— От мен.
— От вас? Знам, че сте добър, но сигурно само си правите шега. Та нали и вие сте беден като мен.
— Но няколко кройцера за въглища мога да ви дам.
— Не, не! От всеки друг бих могъл да приема, само не и от вас. Сигурно не сте забравили, че все още ви дължа пари?
— Вие? На мен? — попита Макс привидно учуден. Той много добре знаеше обаче, че Вернер е прав.
— Да. Знаете, тогава, когато нямах пари за общинския данък! Срещнах ви на улицата и ви изплаках мъката си. Вие ме заведохте в едно кафене, поръчахте ми топло кафе и земелки с масло и ми заехте четири гулдена, макар че имахте само шест. Кафето аз изпих, но земелките занесох вкъщи. А четирите гулдена? Хиляди пъти съм си мислил за тях, но така и още не съм ви ги върнал. Вие сигурно много се сърдите, но ви давам свято уверение, че досега ми е било напълно невъзможно да ги заделя!
— Не се безпокойте! Сега нямам необходимост от тях.
— Казвате го само за да ме успокоите. Нали знам, че и вие трябва да се борите за насъщния.
— Това е вярно. Но добрият Бог винаги помага. Искате ли да изпиете с мен чашка грог?
Помръкналите очи на мъжа се оживиха.
— Грог? — попита той. — Шегувате се!