— Тогава се изкачвайте след мен! А по-добре ще е да вървим заедно нагоре.
— Да. И горе ще разкажа на Господ какъв сте само добряк.
Залови се с печеното и при всяка хапка му личеше какво вдъхновено блаженство изпитва.
Холм също от дълго време не бе ял подобни неща. Четири гулдена за един обяд — това в последно време не можеше да си позволи. Въпреки това обръщаше повече внимание на своя гост, отколкото на печеното. Истински се радваше, че може да предложи такава рядка наслада на честния човек. Не го смущаваше по време на яденето. Но когато театралният слуга избърса след изчезването на сърнешката плешка със салфетка устата си и примляска с език, попита:
— Да не би с поканата си нещо да ви обърках служебните задължения?
— О, не! Нямам някаква спешна работа. Трябваше да отида до архива на театъра заради „Кралицата на нощта“.
— Ах, балетът, който предстои.
— Да. Трябва да взема партитурата и да я занеса на хер капелмайстора.
— С каква цел?
— Мисля, че трябва нещо да промени.
— Кой го каза?
— Хер интендантът?
— Нима преди самото представление ще се прави репетиция?
— Не. Оркестърът си знае произведението, танцьорките също. Защо е необходима тогава репетиция?
— Но защо тогава се налага промяна в музиката?
— Това не знам.
— И аз не го разбирам. Вие видяхте ли танцьорката?
— Не. На мен ми е напълно безразлично коя от двете ще бъде ангажирана. Мястото е за десет хиляди гулдена, а пък аз си оставам на моята жалка заплата. Боже мой, ако човек започне да прави сравнение! Една такава несемейна персона с десет хиляди гулдена, като изключим допълнителните приходи от гастролите. А аз с моето семейство… иде ти да заудряш с юмруци! Това е мизерия, по-голяма от която не може да има! Нямате си и представа! Вие сте трима души, нали?
— Четирима — татко, сестрата, аз и един брат, който е гимназист.
— Това действително означава много грижи и работа! Не казахте ли, че баща ви е получил удар?
— За жалост! Той е парализиран! Лошо, много лошо, но все пак се трае!
— Трае се? Как стигнахте до това удивително изказване? Та парализата си е едно голямо нещастие!
— Така е, но поне не е някаква гнусна, а чиста болест. А при мен! Мили Боже! Само веднъж да отворите вратата на стаята ми!
— Какво би станало?
— Веднага бихте избягали.
— Защо?
— Не съм ли ви казвал?
— Не.
— Е, да, за такива неща не се говори. Държа го по възможност в тайна, но с вас мога да го споделя. Вие няма да го разнесете. Ако интендантът разбере, свършено е с нас. Ще трябва веднага да напусна мястото си.
— Нима работата е толкова лоша?
— За съжаление да! Най-лошата, която може да бъде. Жена ми има рак.
— О, горката! И къде?
— В лицето. Неизлечим е.
— Значи вече е напреднал?
— Няколко години. Никакъв лекар не може да помогне. Лицето й е напълно разядено. Налага се да й омотаваме главата и лицето с четири-пет кърпи и въпреки това от… простете… от воня не се издържа. И двайсет гулдена месечно! Представете си!
— Клетият, клетият сиромах!
— И отгоре на това баща ми и майка ми, които са толкова стари, че не могат да спечелят и кройцер.
— Нима някое от петте ви деца не може да припечели поне някоя дреболия? Преди малко споменахте за някаква Емили, която плете!
— Да. Нещата стоят така. Аз имах шест деца. Най-големият беше каменоделец. Един блок пясъчник го премаза. Беше вече женен. Жена му с двете им малки дечица също са при нас.
— Значи пет деца и две внучета?
— Да.
— Тогава вие наистина не сте за завиждане.
— Можех ли да отпратя вдовицата? Беше от друг край и не бе живяла и две години тук. Ако не бях я прибрал, трябваше да си върви. А е много старателна, подредена жена. Научила се е да плете вълнени грейки, знаете как ги носят жените. Емили, моята втора дъщеря, също се научи. И сега двете работят ден и нощ, за да могат да ми помогнат. Но за съжаление приходите са толкова малко, че и за сухия хляб не стигат.
— А другите деца не печелят нищо?
— Не.
— Но не казахте ли, че Емили е втората ви дъщеря?
— Действително!
— Значи имате и по-голяма дъщеря?
— Да — отговори Вернер, при което лицето му веднага помръкна.
— Оставам с впечатление, че тази дъщеря е жива?
— Жива е.
— Е, в такъв случай тя би могла да работи и да помага с припечеленото.
Вернер сведе за няколко мига поглед. После каза, въздъхвайки болезнено:
— Тя това и прави. Преди две години ни изпрати един гулден, а преди една — два. Може би пак ще получим нещичко!
— Три гулдена за две години? Това е малко. Какво работи тя всъщност?
— Шие горл.