— Това беше някаква лъскава материя, нали?
— Да.
— Но в такъв случай би трябвало да печели повече.
— Не, добри ми хер Холм, тя печели толкова малко, че въпреки бедственото положение, в което се намираме, по-добре ще е да не ми праща нищо, нищичко. Но добрата душа иска да покаже, че е наше дете.
— Значи не е при вас?
— Не.
— Някъде другаде е отишла?
— Да. Нима не знаете къде е?
— Не знам нищо.
— Мислех, че вече ви е казано!
— Нито дума!
— Е, да, за такива неща не се говори. Но все пак е за учудване, че нищо не сте чули или чели. По онова време всички вестници писаха за това трагично събитие.
— Трябва да си припомните, че аз години наред не си бях в родината.
— Но после може би са ви споменали?
— Също не. Аз изобщо с никого не съм разговарял за вас или близките ви. Онова, което за отделната личност е изключително важно, се губи в живота на един толкова голям град.
— Да, да. И това е голямо щастие. Аз нямах никаква, ама никаква вина, но въпреки това едва не си изгубих мястото. Интендантът искаше да ме освободи без всякаква милост и състрадание, ала директорът, който е единственият добър човек в цялата управа на столичния театър, доведе в крайна, сметка нещата дотам, че останах.
— Значи се е случило нещо… нещо недобро?
— Недобро казвате? Нещо повече, много повече. Събитието беше толкова трагично, че едва не умрях от мъка.
Преди малко бе плакал от радост, сега избърса сълзите, които му бе причинил болезненият спомен. Това натъжи Холм. Той каза със съчувстващ тон:
— Оставете! Да прекратим тази тема! Не мислете, моля, за тези неща! Това ви натъжава, а можем да го избегнем!
— Имате право! — въздъхна театралният слуга. — По-добре е човек да се опита да забрави; но за съжаление такива неща не се забравят. Хиляди и хиляди пъти си ги припомняш. Те не ти дават спокойствие, отнемат ти съня, стават и лягат с теб, седят с теб на масата и ти вгорчават сухия хляб, с който си утоляваш глада. Но ти се отразява добре, ако ги споделиш с някой милосърден човек. Една съчувстваща дума е като балсам на раната. А Лаура не заслужаваше такава съдба. Залагам главата си, че не го е сторила!
— Какво?
— А, да, да, вие не знаете! Е, не се стряскайте, добри ми хер Холм… моята дъщеря и в Роленбург.
— В Роленбург! Боже Господи! В лудницата?
— Не, а, а…
Запъна. Беше му толкова трудно да изрече лошата дума.
— Не в лудницата, значи в… в… Да не искате да кажете, че е затворена?
— За жалост, за жалост! Точно това исках да кажа. Тя е в… в… в затвора.
— Ужасно!
— Да. Учудва ме, че тогава не умрях. Но това беше един пирон в моя ковчег, аз въпреки всичко вървя към гроба!
— И казахте, че не го е сторила?
— Да. Гарантирам за детето си.
— Тя е невинна?
— Както милото слънце на небето!
— Какво бреме й стовариха?
— Осъдиха я като… като детеубийца, убийца на собственото си дете при раждането му.
— Мили Боже!
Вернер заплака тихо. За щастие седеше така, че другите посетители не можеха да го видят.
— Казват — заговори той през сълзи, — че на небето има ангели, които броят сълзите и ги събират в делви. Колко ли стотици, стотици делви имат, пълни с нашите сълзи! Ако дъщеря ми беше виновна, ех, бих се утешил, бих си казал — заслужила си го е. Но тя е невинна, това не беше нейното дете.
— Не нейното дете? Какво искате, да кажете? Убила е уж детето на друга?
— Не, собственото си.
— Но нали казахте, че не било нейното дете!
— Не, чуждо.
— Не ви разбирам. Ако не е умъртвила своето дете, то все пак трябва да е имала такова. Трябва да е била майка.
— Да, така беше. Тя си го призна и ние също не го отрекохме.
— Сигурно не е била омъжена?
— Не, работеше при баронеса Фон Хелфенщайн. Внезапно беше освободена, а когато я запитахме за причината, след дълго колебание призна, че се чувства майка и очаква своя час.
— О, каква трагедия!
— Да. Не знаете какво изпитват родителите на такава дъщеря. Възпитал си почтено дете, а един ден то се прибира вкъщи и… — Спря по средата. После стисна юмрук и изскърца зъби. — Да можех да му отмъстя! Но момичето не биваше да казва нищо, оня й беше нарисувал златни планини!
— За кого говорите?
— За нейния господар, барон Фон Хелфенщайн!
— А-а! Той ли беше бащата?
— Да. Все се изпречвал на пътя на Лаура, но тя го отблъсквала. Веднъж след чаша чай й станало недобре. Отишла да си легне. Струвало й се, че е упоена. През нощта се събудила и забелязала, че не е сама. Баронът бил при нея.
— Негодяят!
— О, хилядократен мерзавец!
— Дъщеря ви сигурно е била привлекателна?
— Да, беше красива почти колкото Емили, която все още си е у дома. Единственото ми щастие е, че имам здрави и добре развити деца. Но при Лаура красотата не беше щастие, а гибел.