— Тя естествено е посочила барона като баща?
— Не.
— И защо?
— Аз не бях в течение на нещата. Той казал на дъщеря ми да не го споменава и щял княжески да се погрижи за нея. С това й е завъртял главата. Ние бяхме бедни и тя си е мислела, че ще сдържи думата си. Каза ни, че не знаела кой я е нападнал в нейната стаичка. Не била разпознала човека. На това заявление остана и по-късно. Едва когато я посетих в Роленбург — беше вече от една година там — ми разказа как се е случило всичко.
— А детето…? Тя уж го била умъртвила?
— Да. Но Бог на небето знае, че не го е сторила.
— Възбуждате интереса ми. Нима е била осъдена само по улики?
— Действително, действително! Та нали не е могла нищо, нищо да признае!
— Как стана цялата работа?
— Истинската, злощастна причина беше, че аз отсъствах. Ако си бях вкъщи, нещата щяха да се развият другояче. Щях непременно да доложа за раждането.
— Това не е ли било извършено?
— За голямо нещастие, не!
— Какво безразсъдство!
— Да, голямо безразсъдство. Но това е и единственото, в което могат да бъдат упрекнати двете момичета.
— Двете момичета? Коя имате предвид още?
— Сестра й Емили. Клетото момиче месеци наред стоя заедно с нея в следствения арест.
— Работата става все по-трагична.
— Беше направо за умиране, както се казва. Персоналът на столичния театър тръгна по гастроли и аз като слуга също трябваше да съм с другите. По време на отсъствието ми дошъл часът за раждане на Лаура. Родило се момче. Тя почти не се чувствала изтощена от раждането. Била крепка и бодра. Но толкова по-слабо било детето — навярно защото до последния миг се пристягала здраво, за да не си проличи състоянието й. Момчето било толкова слабо, че дори не ревяло. Съквартирантите следователно така и не разбрали, че се е появил един нов земен жител.
— А акушерката?
— Не са извикали такава.
— Но защо?
— От погрешен срам. Раждането протекло толкова бързо и благополучно, че външна помощ не била необходима. А когато после Лаура видяла, че детето вероятно няма да оживее, била споходена от нещастната мисъл да не казва на никого нищо.
— Но жена ви трябва да е знаела все пак. Какво предписва законът в този случай?
— Жена ми? Тя изобщо не е разбрала за раждането на детето!
— Как е възможно това?
— А, да! Вие не знаете, че жена ми не чува. Ракът засегна слуха й. За виждане отдавна вече не можеше да става дума.
— Нещастие след нещастие!
— Малките не разбрали нищо, а Емили, най-голямата, се подвела по приказките на сестра си. Казала си, че несретата в нашето семейство и бездруго е достатъчно голяма. Мълчала си солидарно.
— Но снахата, която живее при вас?
— По онова време тя още не беше при нас. Накратко казано, детето починало след няколко дни. Лаура го сложила в една стара кутия и се промъкнала през нощта до гробището. Там искала да го погребе!
— Каква необмислена постъпка!
— Имате право. И наказанието последвало веднага. През деня бил погребан някакъв мъж и гробът още не бил изцяло засипан. Пръстта била рохкава. Лаура изровила една дупка…
— С ръце?
— Била взела лопатката за въглища. Та изкопала една дупка в пресния гроб и сложила в нея кутията. Когато поискала да я засипе, била заговорена.
— Небеса! От кого?
— От ужас била близо до смъртта. Зад нея стояла някаква жена. Онова, което последвало, трябва да е било ужасно за Лаура. Трябвало да признае намерението си, да си каже името… В името на Бога и небето молела другата да не я издава и онази най-сетне обещала.
— Коя е била всъщност тя?
— Ех, кой ще ти го знае!
— Да не би жената на гробаря?
— Не.
— Дъщеря ви не я ли попитала?
— За съжаление не! В своя душевен страх тази мисъл въобще не й минала през ума. После си тръгнала и се прехвърлила през гробищния зид.
— Заедно с другата?
— Не, онази изчезнала в нощната тъма.
— Удивително!
— На утрото полицията получила писмо, в което пишело, че Лаура Вернер тайно е родила дете и също така тайно го е погребала на еди-кое си място. Служителите потърсили и намерили детето. Лаура била арестувана.
— Детето, разбира се, е било прегледано?
— Естествено!
— В такъв случай лекарите би трябвало да са установили, че е починало от естествена смърт.
— Не, то е било удушено.
— Как така? — попита Холм удивено. — Та нали казахте, че е умряло от слабост?
— Да. Но това дете било удушено. На врата му още стоял червен кордон от завеси.
— Да го разбира който ще, аз не мога!
— Аз също. И най-странното е, че това дете не било момче, а момиче.