— Глупости!
— О, напротив! Едно хубавичко, миличко, здраво момиченце.
— Как е възможно?
— Много просто, скъпи хер Холм. Това изобщо не било детето на моята дъщеря!
— На същото място ли е било намерено?
— На съвсем същото.
— Може би дори в същата кутия?
— За нещастие, да.
— И вашата дъщеря е трябвало да признае, че познава кутията?
— Тя не можеше, а и не искаше да го отрече. Но това й строши врата.
— Но полицията би трябвало да е намерила нейното момче?
— Не. Търсили са напразно и в резултат сметнали показанията й за измислица.
— Но свидетелството на нейната сестра?
— Ха! То изобщо не беше валидно. Лаура беше осъдена на осем години затвор. При това бяха признати смекчаващи вината обстоятелства, иначе наказанието щеше да е далеч по-сурово.
— А Емили?
— Освободиха я, защото не бяха в състояние да докажат съучастничество.
— Кога беше това?
— Преди четири години.
— Значи половината от наказанието е минало. Не е ли подала молба за помилване?
— Не.
— Защо?
— Тук аз съм изцяло на мнението на дъщеря си. Директорът на затвора й е дал същия съвет, но тя не иска и да знае за такава молба.
— Постъпката й, за жалост, е непонятна. Щом самият директор й е дал този съвет, то със сигурност може да се приеме, че молбата е щяла да има резултат. Той щеше да я подкрепи.
— Но с това Лаура би се признала за виновна.
— В никой случай.
— О, определено! Който моли за милост, е виновен. Невинният се нуждае от справедливост, не от милост.
— Не са ли издирили онази жена, която така призрачно се е появила на гробището?
— Може би са опитали, но немарливо, тъй като са смятали разказа на Лаура за измислица. Беше трагично, трагично време! Дано добрият Бог предпазва всеки от такива преживелици! Не бих го пожелал и на най-върлия си враг. О, не, има един, на когото бих го пожелал и дори нещо много, много по-лошо от това!
— На кого?
— На барон Фон Хелфенщайн. Както вече казах, едва по-късно научих, че той е бил бащата. Отидох при него да обсъдим въпроса.
— Слушал съм за този човек. Той какво каза?
— Нищо, нищичко.
— Но все пак би трябвало да се е произнесъл?
— Да, действително.
— Какво?
— Даде заповед да ме изхвърлят.
— Наистина ли?
— Да, наистина!
— И беше извършено?
— Да. Той излезе през една врата, а аз бях изведен с блясък и слава.
— Позорно! Беше ли се позаинтересувал преди това от дъщеря ви?
— По време на отсъствието ми няколко пъти е бил при Лаура да я уговаря да си мълчи. Идвал е дори точно когато детето е починало.
— Видял ли го е?
— Да.
— Значи трябва да знае, че е било момче!
— Естествено.
— Защо дъщеря ви не го е посочила като свидетел на защитата?
— Защото е искала да спази думата си пред него.
— Но тази добросъвестност е била нещо повече от глупост. Тя е щяла да бъде оправдана.
— Мислите ли? Аз смятам, че се лъжете.
— Та нали е щял да бъде принуден да се закълне, че детето е било момче!
— Не, щял е да осмее Лаура.
— Невъзможно!
— О, напротив! Лаура си е мислела, че той ще се заеме с нас. Тя се осведоми от мен, когато я посетих в затвора. И едва когато узна как стоят нещата, ми каза, че той е бил бащата. Разказа ми всичко и аз отидох при директора на затвора, за да го помоля за съвет. Той не обяви, наистина, работата направо за измама, но даде да се разбере, че изпитва съмнение. Обеща обаче да помисли какво може да се направи по въпроса.
— И какъв беше резултатът?
— Известно време по-късно бях повикан в съда. Зарадвах се, понеже бях убеден, че ще чуя нещо обнадеждаващо, но… пий една студена вода!
— Сигурно точно обратното?
— Да. Беше ми намекнато никога повече да не дръзвам да отправям подобно безумно обвинение, в противен случай не само ще ме тикнат в затвора, но и дъщеря ми ще бъде наказана за назидание.
— И вие си замълчахте?
— Естествено. Какво друго можех да направя? За съжаление, нищо, нищичко! Склонен съм да твърдя, че Лаура… а, кой е този?
Беше влязъл един келнер — не онзи, който ги бе обслужвал, и като видя Макс Холм, тръгна към него.
— Хер Холм — каза, подавайки му ръка за поздрав, — радвам се отново да ви видя!
— Да не би вече да сервирате в „Кронпринц“?
— От две седмици.
— Но сигурно не тук в ресторанта?
— Не, само на чужденци. Келнер съм по стаите.
Мъжът преди беше келнер в увеселителното заведение, където Холм бе свирил танцова музика. Оттам се познаваха. Въпреки бедността си Холм от време на време му беше давал бакшиш, а това обстоятелство упражнява голямо влияние върху тези „услужливи духове“.