— Защо не и това? Петерман лесно може да научи, че тази Стартън е моя противница. Може да я издири и да й съобщи онова, което знае за мен.
— И какво знае всъщност? Че си имала дете и си била любовница на лейтенант Фон Шарфенберг. Какво повече? Всяка танцьорка си има обожатели и всяка танцьорка се сдобива с деца. Нека оня си го знае.
— Но ако предполага и другото?
— Кое?
— Не питай толкова глупаво! Петте хиляди гулдена, които Бруно трябваше да присвои.
— И какво ако го подозира? Нали трябва да може и да го докаже.
— И после онова нещастно червейче…
— Мълчи! Как може да знае за него? Това са минали работи, а такива неща човек не бива да побутва. По-добре помисли кой може да е написал писмото.
— Сещам се само за двама.
— Кои?
— Именно Бруно!
— Мислех, че е заминал някъде.
— Може и да се е върнал.
— Та нали ти каза, че повече не искал и да знае за теб. Как ще му дойде тогава на ума да те предупреждава?
— Не е необходимо да има точно желанието, за да победи.
— Това неговият почерк ли е?
— Не.
— Така си и помислих. Не може да е той.
— Откъде това категорично заявление?
— Той ще действа в насока да претърпиш поражение.
— Не, не. Старата любов ръжда не хваща.
— Правилно, ръжда не хваща, а изцяло изчезва! Размисли! На него хич няма да му е по сърце да те ангажират тук като балерина. Той най-малко от всички би те предупредил. Кой е другият, когото имаш предвид?
— Баронът.
— За мен той е по-вероятен. Неговият почерк ли е това?
— Горе-долу. Струва ми се, че ми е писал с преправена ръка.
— Е, тогава бихме могли да приемем, че е той. Открай време си е бил един префинен интригант. Умна глава е. Той е точно човекът, способен да разбере какви действия се предприемат срещу теб, и от стара привързаност те предупреждава.
— Какво ме грее това?
— Много, твърде много! Винаги е по-добре човек да знае, че има врагове, отколкото да не го подозира.
— Но е можел по-определено да се изрази.
— Може и да го направи. Сигурно в най-близко време ще те посети. Има да плаща пари за издръжка. Или вече го е сторил и ти си го премълчала?
— Какво си мислиш? Аз ги дебна с болка тези пари. Тукашният живот е по-скъп, отколкото си мислех.
— Е, той винаги е бил точен и сигурно и този път ще е такъв случаят. Наистина великолепно, чудесно!
— Кое?
— Да плаща пари за издръжка на дете, което вече не съществува.
— Да, идеята наистина беше безподобна.
— От мен се роди. И то двойна издръжка. От барона и от оня гламав Бруно. Дете, нямаш си представа колко са глупави тези мъже. Едно красиво личице, едно добре развито телосложение, малко лицемерна любов и… те са свършени! Ако тоя Бруно можеше да смята, щеше да се усети, че момичето не може да бъде негово дете. Та нали те познаваше от няма и осем месеца. Наистина бих желала да знам дали Петерман тогава е действал по своя подбуда.
— Аз му вярвам. Той много държеше на своя млад господар. Но време беше да изчезна.
— И детето също. Всичко наистина се нагласи чудно хубаво. Само си спомни сцената в гробището!
— Действително беше безпримерна! — засмя се Леда. — През деня присъствах на погребението и запомних гроба.
— Вечерта аз те придружих до зида. Бр-р-р! Страхувах се все пак. След като те повдигнах, се сниших и се заметнах с шала. Не исках нищичко да виждам. Представи си после страха ми, когато те чух да говориш!
— Аз също се уплаших немалко, когато стигнах близо до гроба и видях една фигура, която усърдно се трудеше.
— Ха-ха-ха-ха! Сметнала си я за призрак!
— Почти. Но скоро забелязах, че си имам работа с някакво момиче. Оставих червейчето настрана и се промъкнах зад нея.
— Ужаса, о, ужаса ми се иска да бях видяла!
— Тя буквално рухна. И чудесното признание, което направи! Ха! Беше направо добре дошло, дето я срещнах. Тя трябваше да поеме нещата върху себе си.
— Да, това беше една чудесна идея от твоя страна. Тогава видях, че имам в твое лице една нелоша ученичка.
— Аз я оставих да си върви, после изрових кутията и сложих вътре нашето червейче. А нейното взех. То беше съвсем дребно, едно такова съсухрено, хилаво и жалко. Днес често се питам дали баронът не е знаел, че…
— Какво?
— Че това момиче ще бъде на гробището.
— Как би могъл да го знае?
— Понеже той ми даде съвета да отнеса трупчето на гробището.
— Как, той ти е навял тази идея?
— Да. Обърна ми внимание върху полузасипания гроб.
— За тая работа аз нищо не знам!
— Още не е ставало дума. Той ми каза дори по кое време да отида.
— Странно!
— И после прибави, че може би ще намеря нещо, което си струва да се подмени.