— Дали е имал предвид онзи детски труп?
— Не знам, но почти съм склонна да го допусна. Естествено, той си е мислел, че момичето ще е свършило и вече няма да се намира на гробището.
— Тази мисъл наистина не е взета като от въздуха. Но ако предположенията ти са правилни, можел ли е да знае и за плевника?
— Да.
— Как така?
— Та именно той ми каза, че онова, което ще подменя, мога да скрия под този плевник.
— Как? Той ти го е казал?
— Да.
— И аз го научавам едва днес?
— Той ми забрани да ти го казвам.
— Защо?
— Може би не ти е вярвал!
— Хм! Винаги ми е вярвал. Явно е имал някакво намерение. Той е непонятен човек. Винаги знае какво прави, дори когато това изглежда съвсем необяснимо за другите. Ето защо, значи, трябваше да дойда с теб до плевника! Но въпреки това едва не налетяхме на гибел! Какво ли щеше да е, ако вместо онази исполинска Аврора ни беше спипал някой друг!
— Тогава наистина щяхме да бъдем изгубени. Впрочем, добре че не се уплаших и споменах името на момичето, което малко преди това бях научила на гробището. Веднага щом го чу, Аврора промени отношението си. Създаде се впечатление, сякаш има да си отмъщава на това семейство. Помогна да скрием детето, сама намести камъните и ми даде съвет на другия ден да напиша писмо до полицията.
— Хубаво, че нещата се развиха така! Този съвет беше лош.
— Как тъй?
— Колко лесно можеха да открият кой е написал писмото. Ти не можеш да си преправяш ръката.
— Но кой познаваше почерка ми?
— Никой, това е вярно. Но ти няколко пъти писа на Бруно. Можеше да е запазил писмата, а човек никога не знае как Дявола ще си разиграе картите.
— Хайде стига! Нямаше защо да ме е страх.
— Още по-голямо беше недомислието с шнура от завесите. Ти го откъсна. Какво щеше да стане, ако бяха взели онази част от врата на детето, за да я сравнят с другата половина, която все още виси в твоята стая?
— За това не помислих!
— Трябва да се мисли за всичко!
— Но за да го сторят, трябваше да имат някакво подозрение към мен!
— Някаква случайност можеше да насочи подозрението към теб!
— Трябваше да знаят също, че живеех при Петерман. Мен изобщо никой не ме познаваше. По-добре да оставим тези стари неща. Другата сега лежи в затвора, а аз ще стана примабалерина и ще хвърля мрежата си на някой родов или паричен аристократ.
— Да не би на барона?
— Не. Не искам да бъда любовница. Искам да стана съпруга, а той е женен.
— Но жена му е безумна. Той може да се разведе, и то много бързо.
— Не си ли чула, че е изчезнала от лудницата? Може всеки момент да се появи. Не, баронът не ми влиза в сметките. Ще хвърля въдицата на някой друг, по-добър.
— В такъв случай те съветвам за княз Дьо Бьофур.
— За мен той е твърде кисел, което означава, че е твърде високо. Преди да помисля за някоя конкретна личност, трябва да имам назначението. А за да го получа, трябва да флиртувам с онези, от които зависи. В тази връзка се сещам, че трябва да отида още веднъж при капелмайстора. Той сигурно е получил партитурата.
— Мислиш ли, че ще си свърши работата?
— При всички случаи. Той е алчен за пари, а аз му обещах оркестрова тантиема. Всички са ми в кърпа вързани, с изключение на директора, който е глупак и невежа. Мосю Леон Стодижел ще направи всичко възможно от своя страна. Иска ми се вече да си беше получил възнаграждението!
— Страхуваш ли се от него?
— Да се страхувам? Глупости! Но той е един стар скелет, а определено не е удоволствие след представлението да бъда замъкната към „Белвю“, за да се въргалям в обятията му. А той иска с това да му бъде заплатено. Така се е разбързал, че още отсега ми съобщи къде смята да ме отведе. Този път трябва да се примиря. По-късно ще го водя за носа. Сега да тръгвам. Адио!
— Адио! Дълго ли ще отсъстваш?
— Още не знам.
— Съкрати си любезностите с дъртия капелмайстор.
— Любезности? Какво си мислиш! Пари иска да има той. Един-единствен кройцер за него е по-предпочитан отколкото хиляди целувки от най-красивите устни. Любопитна съм колко ли процента ще поиска, след като вече трябваше да обещая на главния клакьор десет на сто за цяла година.
— Един богат любовник ще ти възвърне разходите!
— Ами помагай тогава по-скоро да намеря някой, защото касата ни далеч няма да издържи!
Холм чу отваряне и заключване на врата, после отвъд отново стана тихо.
Какви неща само беше подслушал! Струваше му се, че сънува.
Имаше ли връзка подслушаното с онова, което му беше разказал театралният слуга? Това му се виждаше във висша степен вероятно. Кой беше този Петерман, този Бруно, този барон и тази исполинска Аврора? По отношение на Петерман и барона имаше отправна точка. Първият беше излязъл от затвора, а последният имаше жена, която беше успяла да изчезне от психиатрията. На тази база може би щеше с питане да подразбере нещо за тези две лица.