— Сто гулдена!
— Да. И говорих също с княз Дьо Бьофур. Представи си!
— С този височайш, прочут хер? Къде го срещна?
— Снощи при тайния съветник, където трябваше да свиря. Хората бяха толкова доволни, че получих още десет гулдена, а князът дори ме разпозна!
— Разпознал те е? Как така?
— В Съединените щати ме е виждал и слушал и веднага си спомни за мен. Не можах да го отрека и получих покана от него.
— Поканен си у този хер? Макс, знаеш ли какво означава това?
— О, разбира се, Хилда.
— За кога те покани?
— За тази сутрин в девет часа.
— Тази… сутрин! Та това време вече мина!
— Действително!
— И беше ли?
— Естествено!
— Трябва да ми разкажеш! Какво искаше той? За какво имаше да говори с теб?
— За това.
Преднамерено беше държал ръката си така, че тя не беше забелязала, още повече че бе вглъбена в собствените си мисли. Накратко казано, когато й показа сега ръката си, тя отскочи стреснато назад.
— Боже Господи! — извика. — Ти си ранен! Кажи какво ги е на ръката? Какво се е случило?
— Нищо лошо! Не се тревожи, мила Хилда! Бях опериран.
— Опериран? И го казваш толкова усмихнато!
— Да. И след съвсем кратко време ще мога отново да използвам ръката си както преди.
— Искаш да кажеш, че с лявата ръка ще можеш отново да натискаш струните?
— Да.
Той й разказа всичко, което вчера беше преживял, само Елън Стартън не спомена. Тя го слушаше внимателно. Красивото й личице се зачервяваше все повече под въздействието на неимоверна радост. А когато той свърши, в очите й блестяха сълзи на очарование.
— Какво щастие, какво голямо, голямо щастие! — възкликна. — Макс, прояви ли своята благодарност?
— Благодарността си? О, и още как!
— Имаш предвид пред княза и комисионалния съветник?
— Да.
— Аз имах предвид един друг.
— Кого?
— Милия Господ Бог. Помоли ли се вече?
Той сведе поглед. По слепоочията му плъзна лека червенина. Не отговори.
Момичето се обърна към прозореца, през който нахлуваха лъчите на зимното слънце, сключи ръце и заизрича със снишен глас:
Увлечен от благочестивата картина, която представляваше сестрата, той пристъпи към нея, обгърна я с лявата ръка, притегли я към себе си, улови с десница ръцете й и поде:
А после двамата обединено продължиха:
Постояха още известно време топло прегърнати и потънали в безмълвна благодарност. После Хилда се освободи леко от брат си и извади портмонето си. Личицето й пламтеше, когато каза със запъване:
— Мили Боже, я погледни вътре!
Той я изгледа първо изпитателно, после отвори чантичката, за да види какво съдържа.
— Какво е това, Хилда? — попита удивено, по-скоро смаяно. — Злато! Как е стигнало до теб?
— Да ти разкажа ли?
— Да! Разбира се!
— Но ако ми е трудно, много трудно?
— Тогава се освободи от него възможно по-скоро. Онова, за което не може да се говори с леко, спокойно сърце, е неправда, грях!
— Може би все пак би трябвало да го премълча!
— Разказвай!
— Обещаваш ли да не ми се караш?
— Ела преди това по-насам!
Взе ръцете й, притегли я по-близо до себе си и я погледна сериозно и изпитателно в очите. Беше смутена и уплашена, ясно се виждаше. Личицето й пламтеше, но издържа погледа му.
— Не, Хилда — каза той. — Няма да ти се карам. Ти можеш да извършиш грешка, но не нередност. Нали?
— Да, това беше грешка. Но не можех да имам представа, че ще донесеш толкова много пари. И ми беше трудно, неимоверно трудно, можеш спокойно да ми вярваш.
— Какво? Какво ти е било трудно?
— Онова, което въпреки всичко не извърших. Вярно, бях решила много твърдо да го направя, защото брат ми се нуждае от петнайсет гулдена, а онзи евреин Соломон Леви16 ще дойде много скоро, за да… — и прибави със запъване: — за да представи вексела.
16
В том 65, Карл Май, Събр. съч. „Непознатият от Индия“, Соломон Леви се явява под името Сачомин Рочаночум — б.нем.изд.