— Да помага Бог, скъпо дете! Идвам, за да удържа думата си! — каза един мек, изключително благозвучен глас.
— Добре дошла, милостива фройлайн! — отговори Хилда. — Как ме засрамвате с това посещение!
— Засрамвам? О, не, не! Кой е този възрастен, достопочтен хер?
— Моят клет баща.
— За когото ми разказахте? Да не го безпокоим. Нека влезем, моля, в съседната стая, за да не говорим тук при него!
Отвори вратата. Пред нея се откри малка бедна стаичка с легла, покрити с евтина пъстра басма, а на стената се облягаше… Макс — блед като смъртта, със сведени очи.
Погледът на американката просветна, но тя попита със спокоен тон:
— Кой е този хер? Може би ви смутих.
— Това е моят брат Макс Холм, мис Стартън.
Елън се поклони. Макс опита да отвърне на поклона, но не можеше да каже дали е успял да се справи. Очите й се спряха на ръката му. Сякаш трепна. Но в гласа й не пролича нищо, когато попита:
— Наранили ли сте се, хер Холм?
— Не — отговори той.
Вместо него продължи Хилда, която бе схванала цялата ситуация:
— Една по-раншна рана беше неправилно зараснала. Сега мястото е оперирано.
— Не казахте ли, че брат ви е репортер?
— Вчера го казах.
— Трудна професия, нали, хер Холм?
— Действително мога да го потвърдя — отговори той. — Сега също ме зове дългът, така че се виждам принуден да се сбогувам с вас.
Посегна към шапката си. Ако беше видял с какво съчувствие го проследи нейният поглед, може би нямаше да тръгне с горчилката, която изпълваше неговото сърце.
— Изгубен, изгубен! — прошепна на себе си, докато слизаше бавно по стълбите. — Хилда няма представа, каква сърдечна мъка ми причини.
Закрачи по улицата — накъде, беше му безразлично. Не поглеждаше ни наляво, ни надясно, докато едва не се сблъска с един минувач, който му заговори, хващайки го за ръката:
— По дяволите, хер Холм, бленувате ли, или творите?
Той вдигна стреснато поглед.
— Хер комисионален съветник! Простете!
— Противно на мнението ми, вие трябва май да сте били лош репортер. Във върховете на обувките си ли търсите новините?
— Е, не. Всеки човек си има мигове на отнесеност.
— И вие сега имате такъв миг? Върху какво размишлявахте?
— Върху задачата, която ми поставихте.
— Великолепно! Ще я разрешите ли?
— До пълно задоволство!
— Не толкова сангвинично, драги мой!
— Аз никога не се надценявам, хер комисионален съветник. Материалът, който съм събрал, ми гарантира успеха.
— Интересен ли е?
— Нещо много повече!
— Значи изключително интересен?
— Още повече. Той е направо възпламеняващ. Статията ми ще избухне сред обществото като граната.
— Дръжте на думата си! Няма да бъде във ваша вреда! Мога ли да науча нещо още сега?
— Ще ви помоля засега да остана въздържан.
— Ваша воля. Но кога ще получа работата?
— Веднага щом я приключа.
— Хм-м! Доста неопределено. Аз си правех сметката още за утрешния брой да получа нещо.
— Невъзможно!
— Защо?
— Не мога да ви предам нещо непълно, а и първо събитията трябва да стигнат до своята зрелост.
— После може би ще е твърде късно за нанасяне удар на този „Резиденцблат“.
— О, не! Ударът ще бъде безпримерен.
— Е, добре, ще ви се доверя. Утре ще посетите спектакъла, нали?
— Да. Още днес ще се снабдя с билет.
— Не е необходимо. Ето ви един паспарту17. Задръжте го. Той ще ви отвори всички врати.
Съветникът продължи пътя си. А Холм прибра пропуска и едва сега се ориентира. Намираше се на „Паластщрасе“.
— Май наистина съм вървял като в сън — промърмори. — Не знам как съм стигнал тук. Но, стой, може би е добре, че съм се озовал в този район. Ако вървя все направо, ще стигна до „Белвю“, където главният клакьор се кани утре „да вдига сватба“ с Леда. Ще взема да се осведомя дали вече си е резервирал квартирата.
Когато минаваше край палата на княз Дьо Бьофур, този тъкмо излезе от портала. Холм свали почтително шапка, а князът отвърна много дружелюбно.
— Как е ръката ви? — попита той. — Появиха ли се болки?
— Не, Ваша светлост. Всичко изглежда добре.
— Това се иска. Разхождате ли се, или сте тръгнали по работа?
— И двете. Разхождам се и размишлявам по работите си.
— И аз възнамерявам да подишам малко зимен въздух. Сега накъде сте се запътили?
— Към „Белвю“.
— Ще ме вземете ли?
Холм бе очарован от идеята да повърви с този мъж и го изрази с думи.
— Без екзалтации, моля — каза князът. — Ние, хората, сме равностойни, доколкото всеки изпълнява своя дълг. Както чух, вашата работа е претърпяла промяна.
— Как? Ваша светлост вече знае?
17
Паспарту (фр. passepartout) — шперц; входна карта, важаща за всички представления — б.нем.изд.