— Но вие все пак ще ги видите!
— Не.
— Не разбирам.
— Беше ми казано да не се учудвам, ако дамата и господинът носят маски на лицата. Щели веднага да се отправят към стаята си и желаели да бъдат обслужени от мен. След супето трябвало да се оттегля. Двайсетте гулдена били за моя гаранция. Изцяло от само себе си се разбира, че не бе поискана супе за такава цена.
— Значи тоя мосю Стодижел иска и той веднъж да се покаже ларж. Бихте ли ми оказали една услуга?
— Каква?
— Бих желал да подслушам двамата.
— Искането не е ли прекалено голямо?
— Според мен не.
— Аз трябва да съблюдавам интересите на гостите си.
— Аз също съм ваш гост.
— Но изисквате злоупотреба с доверието.
— Вие да не би да се ползвате с доверието на тези двамата, за които дори не знаете кои са?
— Хм-м!
— Няма ли и за вас да бъде по-добре, ако ги подслушам? Кой знае какво кроят! Може би тази супе е само претекст. Освен това знаете, че на нас репортерите трябва да се гледа горе-долу като на полицаи.
— Зная много добре, че се ползвате с уважение в полицията.
— Ами ако точно в този случай имам крайно належаща причина да знам кои са тези двамата и какво си говорят?
— Ех, само да знаех, че няма да научат нищо за подслушването.
— Ваша работа е да се погрижите за това.
— От вас няма да излезе?
— Не.
— Е, добре, ще изпълня желанието ви. Елате, моля, после с мен до стаята, в която двамата ще се хранят. Ако познавате помещението, ще ви бъде по-лесно да кажете как да уредим нещата.
Глава 7
Тау-ма
След като се раздели с Макс Холм, театралният слуга Вернер отиде до архиваря на театъра, за да вземе партитурата за „Кралицата на нощта“. Занесе я на капелмайстора. После си тръгна с радостно сърце към къщи заради сумата, която беше получил от Холм. Той също живееше в една задна постройка. Мизерното му жилище се намираше на четвъртия етаж, а прозорците гледаха към двора.
По път накупи някои неща за ядене и още отсега си представяше радостните лица, които следваше да се очакват при вида на хляба и колбаса.
Но когато остави зад себе си последното стълбище, насреща му отекнаха вопли и силен, многогласен плач. Спря и се ослуша. Нямаше съмнение, звуците, които чуваше, идваха от собственото му жилище.
— Боже Господи, какво става! Какво се е случило пак! — прошепна изплашено. И прибави с отчаяние: — Нима неволята никога няма да свърши?
Отвори вратата. Малката стая беше пълна с хора, но всички те, с изключение на двама, бяха от семейството. В помещението тегнеше ужасна миризма, по-точно казано — воня. Беше толкова силна, че въпреки студа бяха отворили прозорец. Идваше от една женска фигура, която се сгушила в ъгъла на едно трикрако дървено столче с напълно забулено лице.
Двамата, които не принадлежаха към семейството, стояха по средата на стаята. Носеха униформи. Единият държеше в ръката дълъг лист, а другият — някаква малка ламаринена кутия, чието съдържание не можеше да се види.
По-малките деца плачеха високо. Една израсла дъщеря разговаряше с двамата служители. Имаше бледо, но много правилно оформено лице и висока, закръглена фигура. Ако госпожа Грижа не беше се настанила в бедняшкото жилище, това момиче сигурно щеше да бъде голяма, ослепителна красавица. Като влезе и съгледа двамата униформени, театралният слуга спря уплашено.
— Добър ден, майне херен — пропелтечи.
— Добър ден — отговори единият. — Кой сте вие?
— Казвам се Вернер.
— Значи този, който ни трябва. Ето, четете!
Даде му листа. Вернер опита да чете, ала очите му се плъзгаха по хартията.
— Трийсет и два гулдена — каза служителят.
— Боже мой! Толкова много! — изговори с мъка Вернер.
— Да, сумарно.
— Не съм си го и помислял.
— Не? Е, драги ми, данък доход, църковни и училищни облагания, общински такси, всичко трийсет и два гулдена, ако се плати в срок!
— И кога трябва да платя?
— Веднага!
— Нямам толкова много.
— В такъв случай ще трябва да секвестираме имуществото.
— Боже Господи! Но аз помолих за освобождаване от някои задължения!
— Да, били сте при хер градоначалника.
— Той ми обеща да вмъкне някоя добра дума за мен.
— Наистина го е направил.
— Значи не би следвало да ми налагате секвестър?
— Застъпничеството не е помогнало. Заседанието на общинарите е взело решение вкупом за всички закъснели длъжници. Вие получавате твърда заплата и следователно знаете на какво можете да разчитате.
— Но вие виждате тази многобройна фамилия!
Мъжът сви рамене.
— И тази болна!
— Работата действително е лоша! Но как да съществува градът, ако никой не плаща данъци?