— Бихте могли да проявите търпение.
— Тогава дългът ще нарасне. Ще можете ли по-късно да платите?
Вернер сведе мрачно поглед към земята и замълча.
— Виждате, че нямате отговор. Решението на съвета е взето. Трябва да знаете, че има само два изхода: плащане или секвестър.
— Не бих могъл да събера тази сума.
— При това положение можете да се обърнете единствено към управителя на Организацията за защита и помощ на бедните.
— Опазил ме Бог!
— Защо?
— Той ще ме прати в приюта за бедни.
— Тук сте по-зле отколкото в приюта. Онази там жена ви ли е?
— Да.
— Какво й е?
— Има рак на лицето.
— По дяволите! Защо не я заведете в някоя клиника?
— Това струва пари.
— Тогава в Градската болница, отделението за бедняци.
— Тя не иска. Страхува се от лекаря.
— Плащате ли си всъщност наема за жилището?
— Да — отговори Вернер неуверено.
— Хм-м! И как търпи хазаинът такава болест в къщата си? Болната би следвало да се махне оттук. Задължително! Ще трябва да доложим случая на полицията от „Социални грижи“, тя да се разпорежда по-нататък.
— Моля ви, за Бога, не го правете, майне херен!
— Е, исках само да ви направя няколко намека, за да не подценявате положението си. Една такава болест може да бъде оставена без внимание само ако си плащате редовно данъците и уреждате всичките си други задължения. В противен случай Комитетът по бедността трябва да поеме нещата в свои ръце. Нашата задача днес е да ви питаме дали можете да платите посочената сума.
— Не.
— Тогава ще трябва да секвестираме имуществото.
Децата отново избухнаха в силен плач. Бащата ги успокои с няколко думи и каза после на служителите:
— Майне херен, вземете каквото можете да вземете!
— Покажете ни всичко, което имате.
Това стана. Служителите проявяваха разбиране към нищетата, която им се хилеше от всички ъгли. Може би щяха да намерят някои неща за вземане, но единият каза:
— Имаме трудна професия, хер Вернер. Трябва да изпълняваме дълга си, а от друга страна не ни доставя удоволствие да увеличаваме страданието на бедстващите. Да кажем, че абсолютно нищо нямате, никак не върви. Все нещо трябва да секвестираме. Но какво?
Огледа се още веднъж в стаята. После каза:
— Там е окачен един стар стенен часовник. Него ще вземем.
— О, не, не! — помоли Вернер.
— Защо?
— Той е спомен от моите родители — единственото, което още имам от тях.
— Той не струва и двайсет кройцера.
— Зная, но въпреки това на всички ни е мил на сърцето. Имате ли всъщност право да го конфискувате?
— Законът казва, че всяко семейство трябва да има часовник. Но нали точно срещу прозореца ви е часовникът на кулата.
— Вечер не можем да го виждаме.
— Вече казах, че непременно трябва да секвестираме нещо. В противен случай се подхвърляте на опасността да бъдете изпратен в приюта за бедни.
— Каква несрета!
— Е, аз ви мисля доброто. Дайте ни часовника. Той ще бъде изложен на търг и сигурно никой няма да предложи нищо за него. Тогава лесно ще можете да го купите.
— Наистина ли така трябва да стане?
— В приюта за бедни ли искате да отидете?
— Добре! Вземете часовника! Трудно ми е да се разделя с него, но няма как.
— Обещавам да ви уведомя кога ще се състои търга.
Взе часовника от стената и си тръгна заедно със своя колега.
— Пак ще си го купим — утеши Вернер децата си, на които присъствието на униформените служители бе вдъхвало страх.
— Мина добре — обади се описаното преди малко момиче. — Това бяха двама честни мъже. Аз мислех, че ще ни вземат всичко, всичко!
— Така не става, мила Емили. За защита на сиромашията също има закони. Не може всичко да бъде секвестирано.
— Питаха за пари. Колко добре, че нямаме такива.
— Усмихваш се толкова тъжно. Емили, ние имаме пари.
— Имаме? И къде?
— Тук.
Бръкна в джоба и изпразни портфейла си. Всички членове на семейството се стекоха да се насладят на гледката.
— А тук имаме ядене.
При влизането си беше оставил пакетчето с продуктите на един стол до вратата. Сега го взе. При вида на хляба малките високо заликуваха. Той взе ножа и започна да го разрязва.
Всички с изключение на Емили ядоха. Тя отново бе седнала при работата си.
— Не си ли гладна? — попита бащата.
— Не — отговори тя.
Той знаеше, че отдавна не е яла. Беше убеден, че гладува.
— Емили! — помоли.
Тя вдигна овлажнял поглед към него и попита полугласно:
— Откъде ще вземем трийсет и два гулдена, татко?
— Сега не мисли за това. По-добре яж!
— Не мога. От кого имаш парите?
— От хер Холм.