— Зае ли ти ги?
— Да.
— Добрякът! Та нали му дължеше още!
— Въпреки това, вместо да ме подсеща, ми предложи и тези.
— За колко ще стигнат! И после…!
Извърна се, за да скрие покапалите от очите сълзи.
— Бог ще помогне!
— Мислиш, че гулдените ще завалят от небето? Господи, само работата ми да се плащаше по-добре! Приюта за бедни!
Потръпна.
В този миг на вратата се почука и без да дочака покана, влезе един дълъг, мършав мъж. Цялото му лице беше в бръчки, а погледът — суров, остър и непостоянен като на граблива птица.
— Добър ден! — поздрави той.
— Добър ден! — отговори Вернер, а Емили се извърна, без да отвърне на поздрава.
— Как е? Как е? — попита мъжът. — Пфу, каква воня! Я отворете още един прозорец!
— Твърде студено е, хер Золбриг.
— Но тази смрад заразява цялото жилище!
— Ще го окадим!
— Сигурно с тамян и миро? — попита Золбриг със зле прикрита ирония.
— Не, с хвойнови зърна. За тамян и миро нямаме пари.
— Нямате пари? Това ме подсеща за причината, която ме доведе при вас. Преди малко стоях горе на прозореца си и видях двама мъже да минават по двора. Посещение ли имахте, хер Вернер?
— Да. Двама от данъчното.
— Какво искаха?
— Да платя няколко такси.
— Платихте ли ги?
Вернер се прокашля смутено.
— Не? — продължи Золбриг. — Така си и помислих, защото ви бяха взели часовника.
— Аз ще си го откупя.
— Хубаво! С една такава стара наследствена вещ не е леко да се раздели човек. Но, драги хер Вернер, вчера ми писа хер съветникът. Пита ме не се ли сещам за задълженията си…
Спря по средата и погледна дебнещо Вернер. Понеже този нищо не отговори, продължи:
— Сещате ли се какво има предвид?
— Не.
— Това ме учудва. Та вие най-добре би трябвало да го знаете!
— Имате предвид неизплатения наем?
— Да. Хер съветникът е собственик на къщата. Аз съм негов администратор. Трябва да събирам и му изпращам жилищния наем. От вас вече две тримесечия не съм получавал нищо. Знаете ли какво пише по-нататък хер съветникът?
— Не.
— Казва, че ще ме лиши от администрацията, ако не изпратя в рамките на три дни този неизплатен наем.
— Пошегувал се е!
— Пошегувал? Какво си мислите! Говори сериозно. Сега видях, че ви секвестират имуществото. Трябваше веднага да дойда. Нали не сте дали пари на данъчното?
— Не.
— Радва ме, защото при това положение ще можете да платите на мен. Наемът стои на по-предно място от данък дохода и общинските такси. Донесох и квитанцията. Ето я, драги хер Вернер!
Поднесе му документа. От бръчките на лицето му струеше лицемерно дружелюбие. Той много добре знаеше, че няма да получи пари. Не беше получил писмо от хазяина. Искаше само да постигне целта, която вече от дълго време преследваше.
— Е, действайте! — каза, когато Вернер се позабави.
— Не мога, хер Золбриг.
— Защо?
— Не мога да взема квитанцията, защото днес нямам пари.
— Нямате? — попита администраторът стон на удивление.
— Не.
Золбриг го погледна изпитателно, изсмя се късо, поклати глава и каза:
— Нямах представа, че сте такъв шегобиец.
— О, за съжаление не се шегувам!
— Дрън-дрън! Вие и да нямате пари! Изобщо не мога да си го представя! В противен случай едва ли щях да ви отпусна отсрочка!
— Съжалявам, че толкова много сте се заблуждавали в материалното ми положение!
— Вие продължавате да се шегувате? Драги ми хер Вернер, та нали получавате твърда заплата!
— Но каква!
— Щедрите бакшиши!
— Да бе!
— Отделно за програмите за представленията, театралните бинокли!
— Това се отнася за разпоредителя по ложите.
— Въобще приходите ви са нещо добро!
— Моля, моля, не се гаврете, хер Золбриг!
— Да се гавря? Та аз говоря сериозно!
Вернер смръщи чело и отвърна:
— Зная, че ви е известно моето положение — колко е многобройно семейството ми и какви жертви изисква болестта на моята жена.
Тук домоуправителят повдигна вежди, отстъпи крачка назад и възкликна:
— Олеле! Значи е вярно онова, което чух!
— Какво сте чули?
— Че не притежавате нищо, нищичко!
— Горе-долу са ви казали истината. Аз не притежавам нищо, освен тези безчет гърла, тези малко вещи и една чиста съвест.
— Но наемът, наемът!
— Не мога да направя нищо друго, освен да помоля за още известна разсрочка.
— Не става. Та нали ви казах какво ми писа хер съветникът!
— Аз съм убеден, че ще потърпи още, ако му представите правилно моето положение.
— Не бих посмял да го направя! Нали чухте, че ще ми отнеме администрацията. Вече направих повече, отколкото мога да понеса отговорност. Ако знае, че в къщата му се намира болна от рак, зле ми се пише. Всъщност би трябвало да се обадя на полицията от социалните грижи.