— Няма да ни причините такова нещо, хер Золбриг.
— Хм! Това е мой дълг! Каква полза имам от проявата на снизхождение? Само вреда!
— Може би ще ми се удаде случай да ви се отблагодаря!
— Вие? На мен?
— Да. Ще го сторя с удоволствие.
— Хм-м! Ако съм сигурен, че говорите сериозно…
— Сериозно е.
— Е, при това положение работата може би ще се уреди, скъпи ми хер Вернер.
— Имате предвид наемът да бъде отсрочен?
— Отсрочен, не. Аз съм длъжен да го изпратя. Но бих могъл да ви заема сумата.
— Вие? На мен да заемете? — изплъзна се от устата на Вернер.
Знаеше, че домоуправителят е отявлен пинтия. Всички обитатели на къщата го знаеха.
— Да, ще ви заема парите, и то без лихва.
Вернер му подаде ръка и каза с треперещ от радостно вълнение глас:
— Бог да ви се отплати, хер Золбриг! Никога няма да го забравя!
— Хайде стига, стига! — ухили се администраторът. — Ще се погрижа също жена ви да бъде настанена при добри медицински условия. За нея това е толкова необходимо.
Тази голяма доброта все пак се стори на слугата от театъра малко подозрителна. Той погледна въпросително Золбриг.
— Съмнявате ли се? — попита онзи.
— Не знам с какво съм заслужил такава отзивчивост. — Е, може и да не сте я заслужили, но мисля, че ще изпълните едно мое желание.
— С удоволствие, стига да мога.
— Дайте си ръката!
Протегна ръка, но Вернер каза:
— Първо трябва да знам дали наистина мога.
— Можете!
— И какво е то?
— Е, знаете, че съпругата ми почина…
— Това беше преди три години.
— Досега живях все като бекярин. Това е крайно неудобно и тягостно.
— Трябва пак да се ожените.
— Да се оженя? О, не! Не е наложително. Но искам да взема някое лице, което да се грижи за домакинството ми и да поддържа жилището в ред.
— Значи някоя икономка?
— Да.
— Човек трябва доста да си помисли, преди да повери домакинството си на непозната личност.
— О, тя не е непозната.
— Аха, вие вече имате на ума си някоя?
— Да.
— Сигурно някоя вдовица, съобразно възрастта ви?
— Какво наричате вие възраст? И какво общо има възрастта с тая работа? Ако исках да се женя, годините щяха да бъдат от значение. Но понеже имам нужда от икономка, няма да взема да ти избера някой грохнал бабишкел, я. Не, лицето, което имам предвид, е младо момиче.
— А, ясно!
— Да. И това може само да ви бъде приятно.
— На мен? Как тъй?
— Ще имате един сътрапезник по-малко.
Вернер направи изненадана физиономия.
— По дяволите! — реагира той. — Правилно ли ви разбирам?
— Много вероятно. Избрал съм икономката си от вашето семейство.
— Тъй, тъй! И коя е тя?
— Емили.
— Емили? Ваша икономка? — възкликна Вернер, който намери тази идея както странна, така и подозрителна.
— Да.
— И как стигнахте до тази мисъл?
— Много просто. Емили е млада, здрава и работлива. Тя е точно това, което искам.
— Съжалявам, но аз не мога да се лиша от нея.
— Защо?
— Тя трябва да работи и печели.
— При мен ще печели повече. Аз ще й давам много добра заплата. А каквото припечелва странично, ще си бъде пак нейно.
— Хм! Искате да кажете, че всеки ден ще идва при вас за определено време, сиреч ще ви бъде прислужница?
— Не. Тя ще живее при мен.
— Мътните го взели! Няма да стане!
— Защо?
— Дъщеря ми при свободен мъж? Къде ви е умът!
— Глупости! Никой няма да пита свободен ли съм, или не. Вие ми предоставяте Емили, аз й плащам надница и ви заемам парите за наема. Ето ръката ми! Уговорено? Стиснете я!
— Търпение, търпение! Все пак не знам какво ще каже Емили.
— Какво има толкова да казва? Тя ще бъде много доволна от промяната на своето положение. Нали?
Последният въпрос бе отправен към дъщерята на Вернер.
Золбриг приближи и сложи подкупващо ръка на рамото й. Тя я отхвърли с рязко движение и не отговори.
— Е, Емили? — попита баща й.
— Оставам при теб — отговори тя.
— Не приемаш мястото?
— Не.
— Стой! Не толкова бързо! — предупреди Золбриг. — Една такава работа изисква зряло да се размисли. При мен вие ще бъдете много добре!
— Благодаря — каза Емили.
— Ще ви дам време за размисъл!
— Не е необходимо да размислям. Моето мнение вече ви е известно, хер Золбриг. Подобна работа аз няма да взема, а още по-малко при вас!
Каза му го сериозно и открито в лицето. Баща й стоеше до тях и не знаеше как да си обясни нещата. А Золбриг се усмихна студено, самоуверено и каза:
— Не бързайте, Емили. Убеден съм, че ще се преместите при мен.