— Никога!
От очите му се стрелна заплашителна светкавица. Той каза с предупредителен тон:
— Все пак ще размислите.
— Вече размислих!
— Бъдете разумна, мило дете!
Сложи отново доверително ръка върху рамото й и продължи:
— Предлагам ви висока заплата. Ще можете да подпомагате родителите си и…
По-нататък не продължи. Тя стана от мястото си, отърси се много енергично от ръката му и избяга в съседната стаичка.
— По дяволите! Доста сърцато! — отбеляза баща й.
— Явно имате много пари, щом отблъсквате предложението ми.
— Тя много държи на родителите си. Не й се ще да ни напусне. Не й го слагайте на сметка, хер Золбриг!
— Не, няма да й го слагам на сметка, но въпреки това сметка трябва да правя!
Физиономията му прие такъв замислен израз, че Вернер попита:
— Върху какво да правите сметка?
— Е, аз ви предложих помощта си…!
— Да. Аз съм ви безкрайно благодарен и се надявам, че няма да я оттеглите.
Золбриг сви рамене и каза:
— Тази надежда е много наивна.
— Как така?
— Няма да можете така скоро да ми върнете парите. Аз разчитах малко по малко да ги приспадна от заплатата на дъщеря ви. Човек трябва да има гаранция, а в този случай аз щях да бъда подсигурен.
— Мислите, че сега не можете да ми заемете сумата? — попита Вернер изплашено.
— Да, така мисля действително.
— Хер Золбриг! Няма да го направите!
— Определено ще го направя. Ако Емили беше приела предложението ми, щях да ви помогна. Но така е невъзможно. Щях да поема отговорността и пред хазяина. И да разбереше за болестта на жена ви, от съображение към мен щеше да прояви снизхождение. Нямаше да прогони майката на моята икономка, я. Но сега се виждам принуден да изпълня своя дълг.
— Мили Боже! Не бъдете толкова суров с нас, хер Золбриг!
— Аз ви показах, че имам добро сърце, но дългът стои над чувствата. Сега ще трябва да прекратя договорните отношения с вас.
— Боже Господи!
— Да, и то по съдебен път.
— Няма да ни причините такова нещо!
— Трябва да го сторя от съображение за сигурност. Заради просрочения наем и противната, заразна болест трябва съдебно да прекратя договора ви за жилището. Освен това съм длъжен да обърна внимание на полицията по социалните грижи върху жена ви. Разбира се, ще получа порядъчно мъмрене, че отдавна не съм го направил.
Вернер се изплаши. Сълзи изпълниха очите му и когато децата ги забелязаха, веднага заплакаха заедно с него.
— Искате да ме съсипете! — промълви задавено той.
— Не, дъщеря ви иска да ви съсипе!
— Остава ми единствено да се хвърля в реката!
— Вашата дъщеря ще носи отговорността за това. Нали не приема помощта, която ви предлагам!
— Моля, почакайте още миг! Ще поговоря още веднъж с нея!
— Да, сторете го. Може би ще й дойде умът. Вернер отиде в стаичката. Емили седеше там на едно мизерно легло, подпряла ръка с длан.
— Тръгна ли си? — попита.
— Не. Заплаши ме със съдебно прекратяване на договора. Никога не съм мислил да те пращам за слугиня, но ако приемеш предложението му, ще ни помогнеш.
— Не мога.
— Защо?
— Аз няма да бъда негова икономка.
— А каква иначе?
Тя се изчерви силно и отговори със запъване:
— Би могъл да се досетиш!
— А! Така! Имаш ли основателна причина да го предполагаш?
— Не една, а много.
— Мога ли да ги узная?
— Не е необходимо да ти ги изброявам поотделно. Никога не съм говорила по този въпрос, но той отдавна ме преследва. Дебне ме, върви подире ми, прави ми разни предложения…
— Предложения? Как? Да не би лоши?
— Осмелявал се е дори да ми предлага пари.
— Наистина ли?
— Вече няколко пъти.
— При това положение си права, че не искаш да се преместиш при него. По-добре да стигна дъното. Добрият Бог ще помогне.
Върна се в стаята.
— Е? — попита Золбриг, при което победоносната му физиономия показа какъв отговор очаква.
— Не иска.
— Чумата го взела! Наистина ли?
— На никаква цена!
— Но вашата дума би трябвало все пак да се чува! Нали сте баща, тя трябва да се подчини.
— В този случай ще е много неразумно от моя страна да й наложа волята си.
— Неразумно? Защо?
— Защото няма как да не й дам право.
— А-а, тъй, тъй! — проточи Золбриг. — Но вие само преди малко желаехте да се съгласи с предложението ми!
— Преди малко не знаех онова, което знам сега.
— Е, какво знаете сега?
— Не е необходимо тепърва да ви обяснявам. Моята дъщеря е почтена девойка. Не се продава.
— По дяволите, из един път възприехте горд език! Май съвсем забравихте, че само преди малко ви секвестираха имущество?
— Това може да се случи и на най-честния мъж, ако е беден и го сполети нещастие.