Протегна ръце към нея, но улови въздуха. Тя се бе изправила с бързината на мисълта и бе отстъпила няколко крачки назад.
— Хер интендант!
Вложеният в тези думи укор прозвуча буквално заплашително. Но тя стоеше пред него с толкова горда красота, че той едва бе в състояние да се владее. Сега отговори:
— Не с този тон, не с този тон! Трябва да ми позволите да подържа ръчичките ви. Нека седнем един до друг и се посъветваме по какъв начин да формираме най-красиво и благоприятно назначението ви. Елате, мис!
— Благодаря! Нека получа първо мястото, а после ще съумея да го формирам по собствен вкус!
— Но вие все още го нямате!
— Това действително трябва да призная!
— А знаете ли кое влияние тук има най-голяма тежест, мис Стартън?
— Сигурно вашето.
— Действително! Мисля, че няма да ви бъде неприятно да го спечелите.
— Бих се радвала да го притежавам.
— Е, ами опитайте тогава да го заслужите.
— Това е намерението ми.
— Вие при всички случаи имате достатъчно жизнен опит, за да знаете по какъв начин една заслужаваща обич дама може да си извоюва подобна протекция.
— Разбира се.
— Е?
— Като изпълнява перфектно задълженията си във всяко едно отношение. Можете да бъдете уверен, че ще положа всички усилия да заслужа одобрението ви.
— Чудесно! Но, надявам се, не мислите само за моето артистично одобрение. В театъра аз съм критик, ала в моя дом — човек. Там артистичното изпълнение ме запленява, тук една целувка може да ме накара да направя каква ли не отстъпка.
— От което заключавам, че сигурно сте много щастлив в семейния кръг.
— Как? Какво? Какво искате да кажете?
— Щом от една такава семейна нежност се виждате принуден да правите какви ли не отстъпки, то трябва да сте един много добър съпруг, баща и дядо.
Той посегна с две ръце към бялото копринено шалче и попита с тон на безкрайно удивление:
— Баща? Дядо? Наистина ли го мислите?
— Да — кимна тя сговорчиво.
— Нима изглеждам като някой дядо?
— Дори като много опитен и достопочтен!
Такова нещо още не беше му се случвало. Изглеждаше му невъзможно. Почеса се зад ухото, посегна отново към шалчето. Дядо! Направо му призля от тая дума; съвсем го изкара от самообладание. На края извика:
— Може би ме смятате дори за прадядо!
— Не е нещо невероятно. Човек може още на шейсет години и даже още по-рано да стане прадядо.
— На шейсет? Още? Та това звучи точно така, сякаш ме считате за по-възрастен!
— Действително!
— По-възрастен? Небеса! И колко стар съм приблизително според вашето любезно мнение?
— Шейсет и девет и половина.
— Властелине небесни! Мис, какво си мислите?
— Мисля си за театралния алманах.
— Какво общо има той стая работа?
— Там вие също фигурирате в списъка на сценичните ръководители. Посочена е и рождената ви дата.
— Тя е отпечатана погрешно, напълно погрешно! Ще заставя издателя да ми даде обяснение.
— Аз също бих го сторила. Такива данни трябва да почиват на пълната истина, а за вашата репутация може да бъде само от полза, ако се разбере, че всъщност сте с няколко години по-възрастен, отколкото е посочено там. Колкото е по-напреднала възрастта, толкова е по-голям опитът, многоуважаеми хер!
Той се вторачи в нея, сякаш беше чул смъртната си присъда.
— Какво казахте? — проломоти. — С няколко години по-възрастен съм бил?
— Та нали вие това имахте предвид?
— Кое?
— Преди малко казахте, че данните за вашата възраст са неверни.
— Вие сте дявол! И през ум не ми е минавало да се правя на по-възрастен. Аз съм на петдесет и една!
— Наистина ли? Наистина?
— Разбира се! Да не би да изглеждам по-възрастен?
— Може би щяхте да изглеждате по-млад, ако…
— Какво ако? Какво искахте да кажете?
— Ако не беше тази перука…
— Перука? Нещастно дете! Та това си е собствената ми коса!
— Тогава е просто удивително колко подвижна е тази коса. Предната част съвсем се е извъртяла наляво.
— Как? Какво? Наляво? Веднага ще повикам Жан. Той ще…
— О, моля, и аз мога да го направя. Елате! Аз ще ви наглася тази естествена коса… Така, добри ми, скъпи дядо!
Тя хвана безцеремонно главата му и тикна перуката отново напред.
Той съвсем се бе вцепенил от ужас. Очите му приеха кажи-речи стъклен израз. Чу се направо плашеща въздишка. После си пое дълбоко, дълбоко дъх и отрони изнурено:
— Позволявате ли да седна?
— Разбира се! Сторете го! Годинките си казват своето.
Той издаде звук, за който не можеше да се каже дали беше израз на бяс, или последица от пълна безпомощност.