— Уважаеми членове на обединената линия на еднаквости на възможните Глейстър — започна Егон. — Поздравявам ви с „добре дошли“. Някои от вас са търсили и намерили това място, други са попаднали тук случайно, а трети са установили присъствието си тук, пътувайки за другаде. Това определено изглежда да е точка за събиране на Глейстър поради причини, засега неизвестни за мен. Но карай да върви. Аз мисля, че изразявам общото чувство, когато давам на това място името „Център за съпротива срещу управлението на императора Мингус“. Императорът вероятно знае за това място и какво се готвим да правим. Ние сме единствената сериозна заплаха за неговото управление. Много от нас са преживели необясними, почти фатални инциденти по времето преди да измислят машината на времето. Някои от тях със сигурност са предизвикани от Мингус. Ние трябва да очакваме и други посегателства върху живота си. Горе-долу това е всичко, което имам да ви кажа. Сега с удоволствие съм готов да приема всякакви предложения от ваша страна.
Един мъж се изправи и се представи като Чалмърс Глейстър.
— Знае ли някой кой е този Мингус?
— Доколкото знам, не — отвърна Егон Глейстър. — Той е прикрил произхода си много добре. Има някаква официална биография, в която се твърди, че императорът е роден в Клиъруотър, Флорида, като единствено дете на Антон и Мария Валдхайм.
— Някой проверил ли е това? — попита Чалмърс.
Един мъж се изправи.
— Маркъс Глейстър — представи се той. — Аз проверих. Но мога да ви кажа, че Клиъруотър е бил разрушен около тридесет години преди идването на власт на Мингус, когато реакторът Сейдж Крийк е избухнал.
— А опита ли се да идеш в Клиъруотър преди разрушаването му?
— Опитах — каза Маркос. — Но не успях да науча нищо с положителност. Може би семейство Валдхайм не е живяло там по това време или Мингус просто е споменал Клиъруотър като подходящо прикритие.
— Ходил ли е някой в службата по гражданско състояние във Вашингтон, или в библиотеката на Конгреса, или в тяхна еквивалентна служба, съществуваща сега? Ако документите на Валдхайм са иззети, това би било много важно отрицателно доказателство за идентичността на Мингус.
— Това още не е направено — обади се председателят Егон Глейстър след като изчака дали ще отговори някой от аудиторията. — Може ти сам ще се заемеш със задачата?
— Не знам откъде да започна издирването — каза Чалмърс.
— Никой от нас не знае. Общият ни талант е насочен в други направления. Но работата трябва да се свърши.
— Добре тогава, ще опитам — каза недоволно Чалмърс и си седна.
Последва широка обща дискусия. Всички Глейстър бяха сериозно объркани по отношение пътешествията във времето, техните възможности, разклонения, ограничения и пресичания. Нито пък можеха да съгласуват различните типове и аспекти на времето, с които се бяха сблъскали — субективно време, обективно време, минало, бъдеще, множествени времеви степени и парадоксалното пресичане и връщане на времевите писти. Какво беше минало и какво бъдеще? Дали „минало“, „настояще“ и „бъдеще“ не бяха само фикции — фалшиво разделение, наложено върху една унифицирана област? И ако беше така, как би могъл индивидуалният пътешественик да се ориентира? Положението изглеждаше подобно на някаква ненормална игра на шах, където всеки от противниците можеше да поправи всеки предишен ход по всяко време в една игра, която вероятно е била завършена още преди да започне.
Йеронимус Глейстър — все още наш герой, въпреки известните технически трудности в диференциацията и идентификацията — не обърна много внимание на дискусията. Той наблюдаваше аудиторията, тъй като Глейстъровците му бяха почти толкова интересни както и самото пътуване във времето.
Тук имаше Глейстъровци от всяка възраст между двадесет и шестдесет години. Всички бяха от един соматотип. Въпреки това различията им бяха много по-впечатляващи от приликата.
Всеки Глейстър бе изпитал подобни стресове и влияния, но в различни субективни моменти. Събитията се бяха стоварили върху всеки от тях в определен и уникален момент в психовремето, поляризирайки и модифицирайки въртящите се лулиански колела на вътрешния му мироглед. По този начин всеки от тях бе човек с нова и неочаквана емоционална конфигурация, модифицирана и различна, която го превръщаше в личност, различна от останалите Глейстъровци.
Ако се съди по външния вид, тук имаше изплашени Глейстъровци, смели, сангвинични и флегматични, Глейстъровци, които обичаха обществото и саможиви такива, хитри и объркани.
Докато си мислеше по тези въпроси, един от мъжете се изправи и се представи като Мордехай Глейстър. Той поиска разрешение да се обърне към аудиторията по някои твърде важни въпроси. Егон го покани на подиума.