Но и след като минали през ума на Робин тия мисли, той не се успокоил. Дори му станало още по-тежко. Защо да отнема четири живота?
Той се качил на върха на високата кула, за да види оттам какво правят животните. Макар че било тъмно, видял стария дъб накрай гората. Под дървото лежала кукумявката. Тя изглеждала мъртва. Перушината й била разрошена. Птицата, откак изгубила мъдростта си, забравила, че не вижда денем. Тя долетяла с голяма мъка до дъба и паднала там, без да знае какво да прави след това. Над нея била кацнала сойката, която обичала да й се подиграва. Тя слизала от клона, клъввала я и й казвала по една оскърбителна дума. Само че кукумявката била толкова оглупяла, та не разбирала подигравките.
Сърцето на Робин се свило от жал, като видял това. Но къде е заекът? Навярно той е някъде на безопасно място. Ала като се вгледал, Робин видял в тревата едно жалко животно, което се влачело по дирите на кукумявката. Това бил заекът: слаб, остарял, изнемощял, едва пристъпва. Още веднъж се свило Робиновото сърце. Ако се зададе отнякъде лисица, вълк или куче — заекът е изгубен.
Къде ли ще да е пък орелът? Неговото гнездо е високо, чак горе, над скалите. Нищо лошо не може да му се случи. Но не излязло тъй. Робин видял своя приятел, че се е свил под една скала с увиснало ранено крило; той обръщал към далечната кула своите ослепели очи. Тежко и мъчително било да го гледа човек, че очаква помощ, която все не иде. Как ще живее тоя сляп орел? И врабчетата могат да го изкълват.
Най-сетне момчето потърсило лъва. То не могло отначало да види нищо, понеже очите му се изпълнили със сълзи, след като съзряло орела. Най-после, като гледал дълго към гората, Робин видял и лъва.
Животното се било повлякло, измъчвано от жажда, към реката. Но — нали му била отнета силата — едва допълзяло до брега, и паднало от умора. Толкова било изнемощяло, че не можело да слезе и да се напие. Лежало на брега като мъртво.
Като видял всичко това, Робин си казал:
— Няма време за бавене. Трябва да се бърза.
И без да се обади някому, той се спуснал по задната стълба, дето водела от кулата към двора, излязъл от двореца, прекосил града и се затекъл право към гората. Сега той тичал по-бързо, отколкото когато отивал към замъка на човекоядеца или към царския дворец. Той забравил всичко: и награда, и княгиня, и вечеря, и бал. Тичал през бърда и долини, през тръне и храсталак, през блата и мочури. Навред той оставял парцали от сините си кадифени дрехи — едничката награда, която му останала за извършения подвиг.
Когато пристигнал на уреченото място, извикал приятелите си, ала те нямали сили да отидат при него. Кукумявката, изгубила ума си, била и забравила, че е имала някога си приятел, по име Робин. Заекът, лъвът и орелът то чули, но не можели да отидат при него: орелът бил сляп, а другите две животни били безсилни.
Трябвало Робин да отиде при тях. И той отишъл. Върнал на кукумявката мъдростта — и тя се опомнила. Дал на заека бързината — и той заскачал радостно около него.
Когато орелът получил своята дарба да вижда, той погледнал към месеца и звездите, а после към Робин и в очите му бликнала благодарност. На лъва била върната силата. Той утолил жаждата си в реката и попитал момчето, ще го отведе ли вкъщи да му даде малко каша, че е гладен. Всички били толкова радостни, че никому не дошло на ум да запита Робин дали е сполучил да вземе царската награда. Па и момчето било, току-речи, забравило за нея: тъй добре му било между приятелите животни.
А какво станало наистина с наградата?
Царят, царицата и княгинята очаквали дълго момчето да слезе от кулата. Когато дошъл часът, уречен за вечеря, пратили да го търсят. Но никой не го намерил. Тогава разбрали, че е избягал.
— Той излезе голям простак — рекла малката княгиня. — Не го е срам! Да ме остави сама на бала! Невъзпитано момче! Не ща вече и да чуя за него!
— Княгинята има право — казал царят. — Народът ще чака да види кой е оня млад юнак, който е надвил човекоядеца, и не ще може да го види. Ще се развали тържеството, а аз обичам тържествата. Но както и да е: най-сетне той си е виновен.
На вечерята били поканени мнозина. Там били не само царедворците със своите семейства, а и още много други благородници с жените и децата си. Княгинята била намръщена. Но ето, че тъкмо когато се били събрали всички, в големия чертог за угощения влязла кръстницата на княгинята — оная самодива, която й била подарила огърлицата.
Присъстващите й се поклонили. Тя отишла при княгинята и я запитала защо е натъжена. Момичето й разказало всичко.