Когато чу вляво от себе си шум като от пращене, тя замръзна на мястото си. Сърцето й направи огромен скок, после съвсем спря. Останала без сили, тя се прикри зад един дъб и падна на колене. Обзета от смъртен страх, видя отново лицето му… мръсно, покрито с брашното, което беше хвърлила в очите му, и въпреки това твърдо, студено, всяващо ужас. Усети силата на ръката му, пулсиращата мъжественост на тялото му. „Молете се — беше й казал той, — молете се да не се срещнем никога вече…“
От гърлото й се изтръгна измъчен стон. Дяволът я гонеше по петите. Нямаше как да му избяга.
След миг от отсрещния храсталак изскочи мършав червен кон.
Рианон избухна в луд смях. Обзета от истерия, тя се смя, докато очите й се напълниха със сълзи.
Толкова хора бяха загинали! Викингите й бяха отнели всичко и я бяха лишили дори от възможността да погребе по християнски падналите си приятели и служители. Лешоядите и вълците щяха да си напълнят стомасите с телата им.
Червеният кон я гледаше, сякаш е изгубила разума си, и тя също се запита дали пък нападението на викингите не беше по-мътило съзнанието й. Олюлявайки се, се изправи на крака и си каза, че няма време за губене. Трябваше да хване коня, защото с негова помощ щеше да стигне при Алфред още на сутринта.
Тя се приведе напред и помами животното. То изглеждаше съвсем кротко и очевидно нямаше намерение да бяга. Идваше направо от бойното поле и юздите му се влачеха по земята.
Рианон се запита кой ли е яздил този кон и как е загинал. Седлото беше надупчено и разкъсано. Рианон стисна здраво зъби, откопча ремъците и хвърли седлото в храстите. После прихвана края на туниката си и скочи на гърба на коня. Нощта отдавна беше настъпила, но това не я тревожеше. Дано само изгрееше луната, защото нямаше да намери пътя в мрака.
Докато животното препускаше в тръс, Рианон си припомняше живота си. Родителите й бяха още живи, когато се принудиха да избягат в Лондон, защото датчаните нахлуха в земята им. Първите натрапници бяха дошли само с три кораба и баща й, Егмунд и Уилтън бяха убили всички и бяха подпалили корабите им. После започнаха да прииждат все нови и нови датски орди и баща й реши, че дъщеря му също трябва да изучи изкуството на стрелбата с лък и боя с меч. Рианон стана отличен стрелец. Баща й непрекъснато се хвалеше, че момичето му е в състояние да улучи ухото на игла от сто стъпки разстояние, и макар че мъжете му умираха от смях, всички знаеха, че твърдението му не е далеч от действителността. Рианон наистина беше в състояние да улучи каквато и да е цел.
Защо не го направи и днес, когато положението беше на живот и смърт? Този въпрос не й даваше мира.
И защо викингът хвърли ножа си така, че да не я засегне? Инстинктът й подсказваше, че ако беше поискал, той можеше да я убие с един-единствен удар.
От гърлото й се изтръгна дълбока въздишка. Наоколо цареше пълен мрак. Вече нямаше да мисли за синеокия великан, нямаше да трепери, припомняйки си силата и топлината на тялото му и опасността, която дебнеше в леденосините очи…
„Молете се, милейди, никога да не се срещнем отново…“
Една сова изкрещя и Рианон така се стресна, че едва не падна от коня. Изгря луната. Тя щеше да освети пътя й.
Беше изтощена и отчаяна и изведнъж се почувства ужасно самотна. Без да иска, си припомни деня, когато донесоха тялото на баща й и го предадоха на майка й. Рианон не можеше да откъсне очи от лицето му, от красивите, горди черти, застинали в маската на смъртта. Тя изтри засъхналата кръв от челото му и видя дълбоката рана. Датска бойна брадва бе разцепила черепа му. Разплака се, положи окървавената му глава в скута си и започна да го милва, сякаш можеше да го съживи. Най-после майка й я отведе в стаята й и Рианон едва не изгуби вярата си в небесния отец.
А сега същото се беше случило и с Егмунд, Уилтън и Томас. И с още много други.
Рианон отметна глава и даде воля на мъката си. Викът й отекна надалече в нощта. Вик на сърцераздирателна болка и бездънно отчаяние. Но и клетва. Нямаше да позволи да отнемат и други скъпи на сърцето й хора Никога вече. По-скоро щеше да умре.
Алфред, кралят на Есекс, който се връщаше от параклиса, спря насред път и уморено се взря в развиделяващото се небе. Дъждът беше престанал и рубиненочервените ивици на хоризонта сякаш предсказваха кръвопролитие. Алфред беше много набожен човек и твърдо вярваше в единната и единствена католическа църква на Исус Христос, но тази сутрин небето излъчваше прастаро, езическо предупреждение.