— Къде е сега Ерик?
— Завзел е града.
— Не е ли тръгнал, към вътрешността на страната? Откъде знаете какви са намеренията му?
— Над града лежеше злокобна тишина. Сигурен съм в онова, което говоря, сър, защото минах по брега, за да се уверя със собствените си очи, преди да препусна като дявол към вас.
Алфред безмълвно благодари на Бога, че ирландският принц не е жаден за незабавно отмъщение. После кратко попита:
— А племенницата ми?
Алън загрижено поклати глава.
— Не я видях никъде. Но мъжът, когото срещнах, твърдеше, че е избягала.
Алфред се загърна в наметката си и вдигна поглед към пролетното небе.
— Алън, намерете Роуан и му наредете да събере хората си и да потърси лейди Рианон. Ако е жива и е на път към нас, любовта ще му покаже правия път.
— А вие, сър?
Алфред погледна верния си васал, но не каза нищо. Двамата с Алън бяха на една възраст. Постоянните битки ги поддържаха в добра физическа форма. Алън беше тъмнокос, с остри сиви очи и уста, която се изкривяваше в жестока гримаса. Хората ми са станали твърди като гранит, каза си развълнувано кралят.
— Аз ще отида при Ерик от Дъблин. Ще се опитам да поправя стореното зло. — Той се обърна и тръгна към дома си. Наметката се развя зад гърба му. След малко спря и отново се обърна към Алън: — Как можа да се случи това? Нали й пратих послание!
— Да, знам, изпратихме вестоносец. Само че мъжът, когото срещнах, изобщо не беше осведомен за такова послание. Може би Егмунд, който мрази норманите от дън душа, е отказал да предаде вестта на своята лейди. Само че викингите са го убили, така че никога няма да узнаем истината.
Кралят се усмихна мрачно.
— Разбира се, че ще я узнаем, Алън. И то съвсем скоро.
— Сър! — Викът прозвуча пронизително и отчаяно. Беше жена. Алфред се обърна стреснато и втренчи поглед в гъстата гора на изток. Тонът на гласа му беше добре познат. Заля го вълна на облекчение.
Рианон беше жива! Тя препускаше към него, възседнала мършав червен жребец, напряко през поляните. С разкъсани, мръсни дрехи, дива и прекрасна както винаги.
— Божичко! — прошепна Алфред и се втурна към племенницата си. Младата жена дръпна юздите, скочи на земята и се хвърли в ръцете му, заливайки се в сълзи.
Алфред я задържа да не падне, приглади назад разбърканата й коса и нежно я притисна до гърдите си. Сърцето му се блъскаше като лудо. Устните му шепнеха благодарствена молитва за щастливото й избавление.
Не знаеше защо я обича толкова много — дори повече от собствените си деца. Може би причината беше, че някога обожаваше майка й. Може би защото й беше кръстник и я беше държал над кръщелния купел. Не знаеше защо, но я обичаше като своя собствена плът и кръв и сега не можеше да и пусне от прегръдките си. Рианон беше доста висока за жена, но крехка и нежна. Трябваше да я отнесе в къщата. Забравил Алън, кралят се втурна към дома си и повика съпругата си.
Рианон се сгуши в него, изпълнена с безгранично доверие. Сребърносините й очи бяха замъглени от мъка.
— Нападнаха ни датчани, милорд. Драконови кораби. Слязоха на брега и изклаха хората ми.
Очите й се затвориха. Беше й студено, дрехите й бяха мокри, усещаше смъртно изтощение.
Внезапно в сърцето на Алфред нахлу бесен гняв. Можеше ли така лекомислено да се жертват десетки човешки животи! Той погледна към девойката в ръцете си и поклати глава.
— Не са били датчани.
Рианон отвори широко очи.
— Какво говорите, милорд! Нали бях там! Нападнаха ни като глутница гладни вълци и…
— Изпратих ти вест, Рианон. Помолих за помощ от Ирландия. Принцовете на Дъблин мразят датчаните не по-малко от нас.
Рианон поклати глава. Той не разбираше.
— Нямаше ирландци! — опита се да обясни тя. После здраво стисна зъби. Не можеше да забрави викинга, когото за малко не уби — златнорус и студен като зимата в родината си. — Дойдоха с драконови кораби! — пошепна безсилно тя. Не можеше да разкаже на Алфред за сблъсъка си с този мъж. Кой знае как щеше да се ядоса, че не е избягала веднага.
— Корабостроителите на принца вероятно са нормани, Рианон, както и повечето от хората му.
Рианон отново поклати глава. Беше уморена до смърт, но трябваше да разясни на краля, че го заплашва опасност.
— О, милорд, аз ли не се изразявам ясно…
— Не! — прекъсна я строго Алфред. Гневът му нарастваше. Беше като болен при мисълта колко много хора са пострадали невинно, боеше се, че предателството ще му струва подкрепата на ирландския принц, от когото се нуждаеше отчаяно. После нежно притисна Рианон към гърдите си. Не я обвиняваше, но трепереше от ярост. — Не, мила, ти се изразяваш достатъчно ясно, но не разбираш какво ти говоря аз! Някой е извършил предателство! Ти си заповядала на хората си да нападнат човека, когото помолих за услуга. Ти си вдигнала ръка срещу мен.