— Алсвита, поне ти ми повярвай! Това не бяха ирландци, нали ги видях! Само викинги!
— Вярвам ти, Рианон. Ти казваш само онова, което си видяла. Мисля, че ти просто не разбираш. Този ирландски принц има баща норвежец и вероятно изглежда като викинг. Опитай се да свържеш нещата, мила! Викингите строят най-добрите кораби и флотата на дъблинския крал е създадена изцяло от тях. Алфред има нужда от тези хора, за да се справи с кръвожадните датчани. Ирландският принц, който трябва да бъде умилостивен, произхожда от Дъблин, но по баща е норманин.
Рианон не можеше да спре да трепери.
— Казвам ти, Алсвита, Алфред е сключил съюз с демони! Нали ги видях! Това не бяха ирландски християни, а езичници!
Езичници със златните коси на северното слънце и сините очи на ледения студ. Значи Алфред се беше съюзил с тях. Нищо чудно, ако скоро се срещнеше отново с викингския воин. Вероятно той беше един от първите служители на ирландския принц.
— Божичко! — прошепна безсилно тя и отново я побиха тръпки. Русият викинг със сигурност беше разказал на принца си за саксонката, която се бе опитала да го прониже със стрелите си. Алфред беше тръгнал на път, кипящ от гняв, и щеше да се ядоса още повече, когато видеше разрушения град.
— Как можа да бъде толкова равнодушен към мен и към хората ми? Защо прие с безразличие вестта за пролятата кръв? — попита през сълзи тя. — Аз съм част от рода му, настойник ми е, а сега застава срещу мен, понеже съм защитила онова, което ми принадлежи!
Алсвита мълча дълго, а когато заговори, гласът й прозвуча спокойно:
— Не бива да забравяш, че Алфред е крал, Рианон. Целият Есекс е негов.
— Той е жесток!
— Той е корав мъж и може да бъде непримирим. Съдбата го е направила такъв, няма друг изход, освен да бъде силен. Помни, че той е не само твой настойник, но и твой крал и защитник. И че те обича. — Алсвита помилва косата й и се усмихна съчувствено. — Той е отговорен за живота ти. Но не искаше да те нарани и никога няма да го направи.
Рианон много искаше да й вярва. Тя също обичаше краля. Алфред, Алсвита и децата им бяха семейството й. Те бяха всичко, което й беше останало. Тя притисна крака към гърдите си, уви се по-плътно с кърпата и се загледа в огъня. От очите й продължаваха да се стичат сълзи.
— Беше ужасно! — заговори като в транс тя. — Толкова смърт, толкова кръв… Знаеш колко обичах стария Егмунд. И Уилтън. Помисли за жените, които вече нямат любими, помисли за бедните сирачета. — Тя се стресна и вдигна глава. — Ами Адела! Не и видях никъде. Къде ли се е скрила? Дали е успяла да се изплъзне от ръцете на викингите и сега се скита отчаяно из горите?
— Алфред ще я намери — отговори уверено Алсвита.
— Господи, защо бях такава егоистка? Защо не казах на Алфред за Адела?
— Сигурна съм, че е успяла да избяга. Хората на Алфред ще я открият.
— Ами ако я намерят викингите?
— Ако се е скрила в гората, никой няма да тръгне да я търси. Нима ще тръгнат след жена, за чието съществуване дори не подозират?
Рианон не каза нищо. Викингите щяха да търсят нея, не Адела. Тежко раненият норманин щеше да изпрати хората си след нея и може би да намери Адела.
Тя не каза нищо на Алсвита. Не можеше да й опише срещата си с викинга. Не смееше да го стори. Алсвита беше жена на Алфред и непременно щеше да му разкрие истината.
— Да вървим, Рианон — настоя меко Алсвита. — Трябва да хапнеш нещо, а после да поспиш. — Тя се поколеба и изгледа замислено младата жена. — От какво толкова те е страх?
— Какво? — изгледа я стреснато Рианон.
— Какво има? Защо все още се страхуваш?
Рианон поклати глава.
— Не е вярно… Вече не ме е страх. Нали съм тук, при теб. На сигурно място.
Но тя не знаеше дали някой ден отново ще се почувства истински сигурна и защитена. Не можеше да забрави викинга. Не можеше да прогони от паметта си нито горещината на тялото му, нито ледения студ в очите му и гърления тон на гласа му. Да не говорим за последните му думи…
„Молете се, лейди… Молете се да не се срещнем никога вече.“
Не, тя нямаше да го види отново. Щеше да остане при Алсвита и децата, а Алфред щеше да тръгне на път с армията от наемници и да се бие срещу датчаните при Рочестър. Викингът щеше да изчезне завинаги от живота й.
Зъбите й затракаха. Да, тя щеше да се моли — точно както й беше предложил той. Щеше да се моли Алфред никога да не узнае как племенницата му се е забъркала в тази ужасна каша.
Алсвита загрижено я разтърси за рамото.
— Ела, искам да си легнеш. Знаеш ли, има още един човек, който много те обича.
— Роуан! — изкрещя Рианон и скочи. Господи, тя го бе забравила — него, единствената си любов! — посред цялата тази бъркотия, след всичко, което се беше случило.