— Нали се погрижи за крака ми! А предупреждението за предателство дойде твърде късно. Може би е най-добре да се върнеш там, откъдето си дошъл, и да ходиш по нервите на брат ми, който е затънал до гуша във велики проекти!
Без да му обръща внимание, Мергуин придърпа един стол към огнището. Пламъците осветиха невероятно дългата му брада, към която се отнасяше с извънредна грижливост и която изглеждаше като част от стоманеносивата му коса, спусната на гърба. Ерик сви рамене, отиде до вратата и я отвори. Намираше се на втория етаж на дървената господарска къща. Спалнята вероятно принадлежеше към покоите на лорда, защото мекото легло, в което беше спал, стоеше върху подиум, а дюшекът беше пухен. В стаята имаше няколко удобни стола, изкусно изработена камина, чийто перваз беше украсен с изображения на светци и демони. Стените бяха закрити с тежки гоблени, а стомните и купите на масата бяха майсторски изработени, дръжките им бяха украсени със скъпоценни камъни.
Да, това бяха покоите на лорда, който беше управлявал този град — и може би на неговата лейди. Възможно беше обаче да е спал в стаята на злата малка мръсница, която носеше отговорност за сегашното му състояние.
— Роло! — извика Ерик. След миг на стълбата се появи красивото момиче, което вчера беше спасил от нахвърлилите се върху него викинга. Малката беше измита и сресана. Тъмната й коса беше сплетена на плитка, туниката й беше дълга и затворена догоре. Лицето, увенчано с големи, пламтеше от смущение.
Тя се поклони и заговори задъхано:
— Чаках да се събудите, милорд. — После му протегна приготвената табла. Ароматът беше изкушаващ. Печено пиле, пресен хляб и кана ейл. Ерик я погледна и кимна:
— Кажи ми как се казваш.
— Джудит, милорд.
— Къде е господарят ти, Джудит? Беше ли убит във вчерашната битка? Защо ме нападна? Какво знаеш за това?
Обърканото момиче поклати глава.
— Тук няма господар. Принц Гарт загина преди много години.
— Как така няма господар? — учуди се Ерик.
Мергуин, който продължаваше да седи с лице към огъня и с гръб към Ерик, надигна глас:
— Попитай я за господарката.
— Лейди Рианон — отвърна момичето.
— Така значи, лейди Рианон — усмихна се Ерик. — Да не е една стройна нимфа с червенозлатна коса, стигаща почти до бедрата? — И дяволски сръчна в изпращането на смъртоносни стрели, допълни на ум той.
— Да, това е моята господарка.
Ах, как му се искаше отново да я усети под себе си! Усмивката му издаваше високомерна небрежност:
— Е, къде е тази лейди Рианон? Защо ме нападна? Аз дойдох чук по покана на краля.
Момичето поклати глава.
— Дойдохте с викингски кораб, милорд. Всички видяха дракона на носа….
— Вярно е — отговори мрачно Ерик. — В Ирландия също се строят драконови кораби, защото те са най-добрите. И въпреки това трябваше да ме посрещнете с добре дошъл. Освен ако някой е предал и мен, и краля ви.
Той огледа внимателно момичето. Красиво като картинка, но само слугиня. Не можеше да му помогне.
— Благодаря ти, Джудит — проговори меко той и й махна с ръка да се оттегли.
— Мога ли да ви услужа и по друг начин? — попита плахо девойката и сведе очи.
— Да, намери ми Роло. Едър мъж с червена коса. Кажи му веднага да дойде при мен.
Момичето направи реверанс.
— Той също ви чакаше… — Тя млъкна смутено.
Ерик смръщи чело.
— Добре, добре, изпрати го при мен.
Девойката падна на колене пред него, целуна бързо ръката му, после скочи на крака и побягна. Ерик погледа малко след пея, после разтърси глава и се върна в стаята. Седна на масата и изведнъж усети вълчи глад. Разряза печеното пиле и се наслади на вкуса му. След малко погледна към Мергуин, който продължаваше да се взира в пламъците.
— Хайде, Мергуин, разкрий ми кой е извършил това ненужно предателство и коя е причината за вчерашното кръвопролитие.
Друидът вдигна рамене и продължи упорито да се взира в пламъците.
— Не мога да открия причината. Не съм ясновидец.
— О, разбира се, че не си — отвърна сухо Ерик и вдигна към устните си каната с ейл. Беше много жаден и набързо я изпразни. Някой почука на вратата и той му извика да влезе. Появи се Роло. Лицето му издаваше загриженост. Беше уловил за ръка някакъв духовник и го бутна към господаря си.
Ерик го изгледа с високо вдигнати вежди.
— Какво означава това? — попита на норвежки той.
— Говорете, отче, и то бързо — настоя мрачно Роло.
Дребният мъж навлажни устни, после втренчи поглед в русия великан пред себе си и в очите му светна изненада. Ерик носеше само къса кожена туника, раменете му бяха голи, мускулите им трептяха, кожата над тях блестеше. Ерик се надигна и развеселено установи, че монахът просто се губи пред него. Непознатият се прекръсти, направи колеблива крачка напред и произнесе няколко едва разбираеми думи. Ерик скръсти ръце пред гърдите си и го подкани със странна смесица от гняв и веселие: