Той се метна на седлото и даде знак на хората си. Отговори му дружен вик и малкият конен отряд потегли към портите на града.
Високо на хълма, от който като на длан се виждаше градът, Алфред наблюдаваше как опасният принц, когото бе поканил в страната си, препуска в галоп към него. Ерик от Дъблин не можеше да бъде сбъркан с никой друг; грамадната му фигура беше по-внушителна от всички слухове, които се носеха за нея. Той яздеше едрия жребец с лекотата на опитен воин, седеше гордо изправен на седлото и представляваше впечатляваща гледка с ръста и златнорусата си коса.
Кралят измерваше с недоверчив поглед ирландския принц. Нищо чудно, ако му беше заложил някой капан. Не, нямаше такъв. Сините очи, които се впиха в неговите, не примигнаха нито веднъж. Те бяха твърди… и може би жестоки. Гледаха го настойчиво, с известна сдържаност, но и с неоспоримо уважение.
— Алфред от Есекс? — попита ирландският принц.
Кралят кимна.
— А вие сте Ерик от Дъблин?
Ерик отговори с кратко кимане. Въздухът помежду им беше зареден с напрежение и тежеше от недоверие.
Алфред беше придружен от голяма свита — и ако се съдеше по облеклото, всички бяха благородници. Но в тези първи мигове нито кралят, нито ирландският принц обръщаха внимание на обкръжението си. Важността на срещата се определяше от първите им взаимни впечатления и доверието, което щяха да изпитат един към друг.
Алфред подкара коня си напред и подаде на Ерик стегнатата си в кожена ръкавица ръка. Ерик се поколеба едва забележимо и я пое. Кралят беше показал истинска смелост, като бе излязъл сам насреща му. Може би се доверяваше на славата му, че е човек на честта. Или толкова мразеше датчаните, че беше готов на всякакъв риск. Алфред беше среден на ръст, с остри лешникови очи. Ерик предположи, че нищо не е в състояние да убегне от тези очи. Още от пръв поглед личеше, че кралят е умен и мъдър.
И Мергуин вярва в славата му, каза си развеселено той. Ръката, която стисна неговата, беше корава и силна.
— Да отидем в града — предложи Ерик. — Жените вече приготвят празничната трапеза за посрещането на великия Алфред от Есекс.
Кралят кимна, без да го изпуска от очи. Ерик разбра, че Алфред е осведомен за завладяването на града и че е решил да не разговаря с него за това. Забеляза също, че кралят е много добър ездач и че като него се е сражавал с датския враг от най-ранните си години. Вероятно беше четири-пет години по-възрастен от него.
Ерик, крал Алфред и придружаващите ги минаха през градските порти. По всичко личеше, че благородниците не смееха да оставят краля си сам и не изпитваха особено доверие към чужденците. След като влязоха в голямата зала, Алфред заповяда на хората си да чакат отвън, а Ерик кимна на Роло и останалите да сторят същото. После нареди да донесат медовина, двамата с краля седнаха един срещу друг и отново се погледнаха, този път съвсем открито.
Ерик чакаше разговорът да бъде започнат от Алфред, защото той беше длъжен да даде обяснение. Лицето му беше сериозно и затворено.
Кралят се приведе напред:
— Не мога да ви опиша какъв живот сме водили до днес — всъщност не, смятам, че сте в състояние да ме разберете, защото датчаните много отдавна опустошават ирландските брегове.
— Баща ми непрекъснато воюваше с датчаните, дядо ми също, а аз съм се бил под знамената и на двамата.
— Така е и с мен.
Ерик отпи глътка медовина и се облегна назад. Погледна внимателно краля над ръба на чашата си и заговори направо:
— Кажете ми тогава, Алфред от Есекс, защо бяха нападнати корабите ми, след като пристигнах тук, за да отговоря на молбата ви за помощ.
Алфред поклати глава и също се облегна назад. Ерик беше впечатлен от сериозността му.
— Някъде дебне предател, но не знам къде. Кълна ви се, че няма да се успокоя, докато не разкрия истината. Много от хората ми смятат, че един от воините, посечени от хората ви, е бил предателят, защото предпочел да се бие срещу вас, вместо да ви посрещне с добре дошли.
— Какво ще кажете за момичето?
— Какво момиче? — учуди се кралят.
— Говоря за лейди Рианон. Тази земя е нейна. Може би предателката е тя?
— Не, никога! — отговори бързо кралят.
— Защо сте толкова сигурен?
— Тя е моя кръщелница. И моя кръвна роднина.
Ерик не беше много съгласен да свали подозренията си от лейди Рианон, но реши да премълчи.
— Аз ще поема този град и земите около него — съобщи кратко той.
— Вече го направихте — отвърна Алфред със сух — и може би горчив — хумор.
— Причинихме достатъчно зло на тази земя — рече тихо Ерик.