Кралят все още държеше н прегръдките си малкия Едмънд и Рианон сметна, че й е позволено да изтича при Роуан. Втурна се към него и се хвърли в обятията му.
— Рианон! — прошепна с болка младежът.
Тук нещо не беше наред, Рианон веднага го разбра. Погледна Роуан в очите и се стресна — те бяха пълни със сълзи. Освен това не беше протегнал ръце да я прегърне. Дори улови ръцете й и я отдалечи от себе си. Това напълно я обърка.
— Какво е станало, Роуан?
— Аз… вече нямам право да те прегръщам — проговори меко той. Рианон се обърна и видя, че всички в залата са устремили поглед към нея — кралят студено и гневно, Алсвита объркано, останалите мъже загрижено и с неудобство.
Всички знаеха нещо, което тя не знаеше.
— Какво се е случило? — попита тихо тя.
Каквото и да беше, очакваше я нещо ужасно и тя го разбираше. Обърна се отново към Роуан. Чертите на лицето му бяха разкривени от болка. Ръцете му все още я държаха, но на почетно разстояние от тялото му. В сърцето й се надигна леден страх.
— Роуан…
— Кралят трябва да ти го каже — прошепна младежът, пусна я и се обърна с пресекващ глас към Алфред: — Бих желал да се оттегля, сир.
Кралят кимна. Рианон изгледа въпросително кръстника си и потрепери от студа в очите му.
— Какво се е случило? — повтори тя. Опита се гласът й да звучи овладяно, но не се справи много добре. Стори й се, че разбира. Алфред и хората му не бяха успели да прогонят викинга от земята й. Викинга ли? Не, ирландеца, поправи се горчиво Рианон. Кралят й беше обяснил, че нападателите са ирландци.
— Домът ми е изгубен, нали? — прошепна едва чуто тя.
— Излезте навън — заповяда рязко кралят. — Оставете ни сами.
— Алфред… — прошепна умолително Алсвита.
— Оставете ни сами! — повтори заповеднически кралят.
Рианон чу как мъжете се надигнаха и се запътиха към вратата, но не видя нищо. Погледът й беше устремен в лицето на краля. Сякаш някъде много отдалеч дойде гласът на Алсвита, която повика децата и най-после двамата останаха сами. В сърцето й нахлу паника.
— Говори най-сетне, Алфред! — помоли дрезгаво тя.
За момент повярва, че кралят ще се смили над мъката й, че ще заговори нежно и внимателно, за да смекчи жестокостта на следващите думи.
Гласът му прозвуча глухо, с тон, който не бе чувала никога.
— Ще те омъжа.
Да я омъжи? Та тя само до преди малко мечтаеше за сватбата си! Но ако трябваше да се омъжи за Роуан, в залата нямаше да цари тази потискаща атмосфера.
— Искаш да ме омъжиш? — попита тихо тя и гласът й прозвуча също така безизразно като неговия.
— И то веднага.
— За кого, ако ми е разрешено да попитам, благородни кралю? — Саркастичният тон на гласа й постигна желаното въздействие.
— Съжалявам, че трябва да те нараня, Рианон, но не мога да постъпя другояче. Сгодих те за Ерик от Дъблин. Сватбата ще се състои след две седмици.
Рианон не повярва. Думите минаха покрай ушите й и паднаха като студени дъждовни капки по раменете й. Тя поклати глава.
— Не си прави глупави шеги.
— Това не е шега, Рианон.
Прониза я режеща болка. Той наистина я беше обещал на чуждия принц. На един ирландец, на чужденец с норманска кръв. Беше я използвал като обикновена шахматна фигурка, за да възнагради натрапника за това, че беше нападнал града й.
— Алфред, ти не говориш сериозно. Не можеш да ми причиниш това. Аз обичам Роуан и той ме обича.
— Рианон, любовта е лукс, който в момента не мога да ти позволя. Роуан разбра, че нямам друг избор. Ти също трябва да ме разбереш.
Секундите минаваха. Рианон беше отчаяна. За първи път в живота си не знаеше как да се защити.
Ще го моля! Мисълта профуча като светкавица през главата й. Трябваше да падне на колене и да моли за милост.
— Не! Моля те! — изплака тя и се хвърли в краката му. — Може би наистина съм те засегнала тежко, Алфред, но те моля за прошка! Умолявам те, имай поне малко милост към мен! Моля те…
— Престани! Чуваш ли, млъкни! — изкрещя кралят. — Стани! Не си ме обидила с нищо. Това не е наказание. Ще направиш това, което ти се казва, защото аз реших така. Не съм те опозорил! Давам те на кралски син, на внук на ирландския Ард-Рий! И ти няма да ми създадеш нови трудности, като се изправиш срещу решението ми. — Той вдигна ръка и се отвърна от нея. — Стани.
Рианон го гледаше като упоена. Не можеше да повярва, че Алфред ще се отвърне така равнодушно от нея.
Тя се надигна бавно, втренчила поглед в гърба му. Отметна глава назад и заговори с треперещ глас:
— Не мога. Не искам. Твоят принц не е никакъв ирландец, защото норманският му лакей разруши града ми и изби хората ми. Няма да се омъжа за такъв човек.