— Велики боже! — прошепна дрезгаво тя.
— Бягайте, милейди! — заклеваше я Егмунд. — Вземете един кон и препускайте като вятър към краля. Ако яздите като дявол, ще го настигнете още утре. Вземете лъка си и малка свита, а аз ще предам крепостта.
Рианон го погледна втренчено и на устните й се изписа измъчена усмивка.
— Не мога да избягам и ти го знаеш.
— Не можете и да останете!
— Няма да се предадем. Те не се интересуват капитулирал ли е един град или не. Все едно дали са го завладели с бой или по мирен път, злодеянията им нямат край. Ще остана и ще се бия.
— Милейди…
— Ще убия много от тях или поне ще ги раня. Знаеш това, нали?
Разбира се, че знаеше; Рианон го прочете в очите му. Тя беше забележително добра в стрелбата с лък. Но когато я погледна, тя разбра, че верният слуга все още вижда в нея малкото момиче, което години наред беше пазил като зеницата на окото си.
Не, старият Егмунд не гледаше на нея като на дете. Той виждаше в нея жената и сърцето му се свиваше от страх. Рианон беше замайващо красива с тези сребърно-сини очи и косата с цвят на златен залез. Тя беше племенница на Алфред и негова кръщелница. По негово нареждане беше получила най-добро образование. Можеше да бъде мека и нежна като котка, но много по-често от устата й се чуваха сочни ругатни и буен смях. Можеше да се мери с най-силните мъже и управляваше без усилия огромните земи, останали в наследство от баща й. Всеки викинг би видял в нейно лице скъпо струваща плячка, а Егмунд не можеше да понесе мисълта, че любимката му ще попадне в ръцете на тези варвари.
— Рианон! Умолявам ви! Служих на баща ви…
С две крачки младата жена се озова до него, взе костеливите му ръце в своите и го дари с топла, сърдечна усмивка.
— Скъпи ми Егмунд! Кълна се в Бога, че макар и да не мога да си обясня това нападение от изток, нямам никакво намерение да се предам! И няма да допусна да умреш за мен! Ще избягам едва когато се уверя, че нищо повече не може да се направи. Много добре знаеш, че дъщерята на баща ми няма да се оттегли, преди да е пратила на оня свят поне няколко варвари. Повикай Томас и разбери с колко мъже разполагаме. Предупреди крепостните и арендаторите. Побързай!
— Рианон, трябва да се скриете на сигурно място!
— Погрижи се да ми донесат лъка и един колчан стрели. Няма да напускам тази бойница, кълна се! — обеща тържествено тя.
Тъй като знаеше, че всяка нова дума е излишна, Егмунд хукна надолу по дървената стълба и започна да дава заповеди. Огромната порта бе затворена незабавно, малкото останали воини възседнаха конете си, а простите селяни се въоръжиха с коси и всичко, каквото им попадна в ръцете. По лицата им се четеше ужас.
Жестокостта на викингите беше известна надлъж и шир.
Едно момче донесе на Рианон лък и стрели. Младата жена стоеше неподвижно и се взираше в синьото море. Небето беше забулено от тъмни облаци, вятърът виеше с нестихваща сила, сякаш първичните стихии предсказваха нещастието, което скоро щеше да се разрази над крепостта. Рианон погледна корабите и цялата се разтрепери. Затвори очи, полагайки отчаяни усилия да не мисли за кланетата, които беше преживяла досега. Беше загубила най-скъпото си по вина на датчаните, така беше и с цяла Англия. Страхуваше се, но трябваше да се бие. И дума не можеше да става, че ще я пленят или убият без съпротива.
В това нападение имаше нещо странно. Защо Алфред не беше осведомен за движението на датчаните? Защо не я беше предупредил?
Корабите наближаваха брега. Нито морето, нито небето имаха сили да ги спрат.
Рианон беше толкова уплашена, че краката отказваха да й служат. Драконовите кораби ей сега щяха да достигнат брега. Дори само носовете им, украсени с онези отвратителни драконови муцуни, бяха достатъчни да всеят ужас в душите на хората. Крайно време беше малкото останали й моряци да нападнат. Рианон се помоли горещо воините й да имат възможност да изпратят поне по една стрела към широката страна на корабите. Така щяха да убият десетина викинги, преди да са нападнали крепостта. Тя затвори очи и произнесе кратка молитва: „Велики Боже, страх ме е, подкрепи ръката ми!“
После отново отвори очи. На палубата на кораба-водач стоеше мъж, който рязко се отличаваше от останалите. Едър, рус, представителен, той се плъзгаше по разбунените вълни, без да губи равновесие, с небрежно скръстени на гърдите ръце. Сигурно беше някой от пълководците им, мъж с впечатляващ ръст, широки рамене, тесни хълбоци, мускулест воин от Валхала. По гърба на жената пробягаха студени тръпки, но ръката й инстинктивно се протегна към колчана със стрели. После решително обтегна лъка си.
Пръстите й трепереха. Никога не беше убивала човек. Но сега трябваше да го направи. Знаеше как постъпват викингите с мирното население.