Промяната не дойде нито бързо, нито просто. Тя приличаше по-скоро на бавното топене на снега през пролетта, което постепенно проникваше в сърцето и душата.
Всичко започна на африканския бряг, където трябваше да се бият срещу халифа на Александрия и няколко души бяха дошли да платят със злато за живота и свободата си.
Тя беше подарък…
Името й беше Йемения и не знаеше нищо за злобата и омразата. Тя го научи какво означава мир, покой. Дотогава той познаваше само грубата сила, а тя го накара да разбере колко по-сладка е нежността. Беше овладяла повечето екзотични любовни изкуства в най-добрия харем на страната, но той я обикна много повече заради красотата на сърцето й, за абсолютната й преданост към него. Тя имаше огромни бадемовидни очи, коса, черна като нощта и дълга до земята. Кожата й имаше цвят на мед, вкусът й беше същият. Ухаеше на сладки подправки и жасмин.
Йемения умря за него.
Халифът замисляше предателство. Йемения бе узнала това и се опита да предупреди любимия си. По-късно Ерик узна, че хората на халифа са я сграбчили за прекрасната черна коса в мига, когато е тичала към него през залите на палата.
Убиха я, за да й попречат да говори. Прерязаха й гърлото.
Преди тази нощ Ерик никога не се държеше като онези, които викингите наричаха берзекери — воини, които убиваха без причина и без да мислят, водени единствено от дивата жажда за смърт. Ерик вярваше, че хладната глава е много по-полезна в боя, и не изпитваше удоволствие от безсмислените убийства.
Но тази нощ той се превърна в най-страшния берзекер.
Тръгна да търси убийците на Йемения, сам, бесен от гняв, и насече на парчета половината от личните стражи на халифа, преди господарят на палата да се хвърли в краката му и да се закълне, че не е нареждал да убият Йемения, че е искал само смъртта на Ерик. Като си припомни колко много Йемения обичаше живота и мира, Ерик успя някак си да се овладее и не разпори гърлото на халифа с меча си. Само опустоши безмилостно палата, а после седна да бди до любимото тяло; на другия ден обърна гръб на горещата, пустинна земя.
Оттогава беше минало много време. Много студени зими и много нови лета бяха влезли в страната и всички сезони бяха изпълнени с насилие. Ала Ерик беше разбрал, че Йемения е събудила в душата му нещо като постоянно желание за мир. Освен това го беше научила на много неща за жените.
Ерик беше колкото ирландец, толкова и викинг. И както баща му бе спечелил нова родина с безброй битки, така щеше да направи и той.
Всички викинги бяха воини. Дори кротката му, красива ирландска майка притежаваше непобедима гордост. Веднъж се бе осмелила дори да вдигне меч срещу собствения си съпруг. Днес се смееше на дързостта си, но Мергуин никога не се уморяваше да разказва историята.
Олаф Норвежки беше дошъл с корабите си в Ирландия, за да я завладее. Ирландците и техният Ард-Рий се бяха изправили срещу един необикновен нашественик, който заемаше земите им, но не рискуваше излишно човешкия живот и бързаше да построи наново всичко, което беше разрушил по време на войната. Ирландският крал на кралете и норвежкият нашественик сключиха мирен договор. Иърин и Дъблин бяха наградата, която получи баща му за мира. Майката на Ерик, която при една битка се бе опитала да вземе в плен ранения Олаф, беше посрещнала с ужас тази вест. Първия път бе успяла да се изплъзне от лапите на Вълка, когато нещата се бяха обърнали и той бе насочил оръжие срещу нея, но този път не беше възможно да се опълчи срещу волята на баща си. Ерик помисли за баща си и се усмихна. Олаф беше дал на Ирландия много повече, отколкото беше взел. Той призна върховенството на Ард-Рий и воюва под знамената му срещу Фригид Кривокракия, страшния датски натрапник. И докато воюваха, сам стана ирландец. Когато стана нужда да защитят дома и семейството си, Олаф и ирландската му съпруга бяха открили, че любовта им един към друг е не по-малко силна от страстта.
Усмивката на Ерик помръкна. Беше сигурен, че омразата към датчаните му е вродена. И беше дошъл в Англия, за да се бие срещу тях.
Алфред, саксонският крал на англичаните, го бе помолил за помощ.
Роло, верен спътник и дясна ръка на Ерик, стоеше като сянка зад гърба му.
— Не смяташ ли, че това е малко странно посрещане, Ерик? — попита той. Масивен като стар дъб, Роло посочи с пръст към брега. Ерик проследи посоката и смръщи чело. Ако това беше поздрав за добре дошли, той беше наистина странен. Големите дървени порти на града, които се намираха точно срещу пристанището, тъкмо се затваряха. По палисадите се подреждаха въоръжени мъже.