Ларен вдишваше мекия есенен въздух и уханията на тисовите храсти и живите плетове, на дивите маргаритки и острия мирис на Сена. Яздеха покрай рибари, кърпещи мрежите си, и други, които ловяха по-едрите костури с копия, покачени върху огромните черни скали, струпани по брега на реката. Пътят бе изровен от проливния дъжд, но небето бе ясносиньо като очите на Мерик.
Тя си тананикаше и се усмихваше на съпруга си. Съпровождаха ги четирима войници — двама отпред и двама отзад.
Ларен се обади весело:
— Господарю, трябваше да вземем малко от сладкото рейнско вино на чичо Роло като подарък за стария му приятел — магьосник. Какво ще кажеш?
Мерик се съгласи, че идеята е добра, но късно са се сетили. Единият от помощниците на Уеланд, груб мъж със зорки очи на име Рьонвалд, подхвърли през рамо:
— Да, рейнското вино си го бива, но трябва да внимаваме за крадци и разбойници, които, разправят, се криели по тия гори. Уеланд не иска да ви излага на опасност, господарке.
— С вас съм много по-спокойна — каза Ларен и му се усмихна.
— Взели сте меч, Мерик — отбеляза Рьонвалд и стрелна меча с поглед, който никак не се понрави на Мерик.
— Да — отвърна непринудено Мерик, — един от войниците видя, че нямам. Както спомена преди малко, наоколо гъмжи от разбойници. По-разумно е да бъда нащрек.
Рьонвалд кимна и пришпори жребеца си, за да настигне челните двама от хората си.
Мерик доближи жребеца си до кобилата на Ларен.
— Слушай — промълви едва чуто той, като се преструваше на влюбен. — Аз…
— Ей! Господарю Мерик, вижте там. Това са сбирщина калугери, натрапени ни от франкския крал. Роло бе принуден да им даде манастир — нарича се „Света Катерина“ и е само на две левги оттук. Намира се на върха на един нос. От него се открива изумителна гледка.
Мерик се отдръпна от Ларен и се провикна към Рьонвалд:
— Щом видя калугери, изпитвам мигновено желание да ида на баня. Вонята им е нетърпима.
Рьонвалд се изсмя.
— Да, прав сте. Тия окаяници никога не се къпят и не свалят от гърба си дългите раса.
— Не мога да приема бог, който иска неговите послушници да са мръсни — обади се Ларен с пълното съзнание и примирение, че християнският бог е завинаги изгубен за нея.
Пътуването им продължи. Яздиха още час покрай брега на Сена, озъртайки се за разбойници.
Ала никой не ги нападна. Един от войниците извика и посочи вдясно пред тях. На върха на възвишение, издигащо се над Сена, бе кацнала груба постройка с тесен отвор на покрива, през който се виеше тънка струйка син дим. Пред жилището се забелязваше само един кон. Ездачът не се мяркаше никъде.
Ларен се обади първа:
— Не виждам коня на чичо Роло, Рьонвалд. Чудя се къде е Нджаал. — Обърна се към Мерик: — Нджаал е огромен звяр, висок почти седемнайсет педи. Той е единственият кон, с който чичо ми може да се придвижва, без краката му да се влачат по земята.
— Е, Рьонвалд? — попита Мерик с прикован в него поглед и посегна към дръжката на меча.
Рьонвалд се бе намръщил страховито, после изведнъж по лицето му се изписа огромно облекчение.
— Ето го жребецът, ей там, под дъба! Да, това е Нджаал.
— Хайде, Мерик — подкани го весело Ларен, — да вървим при тоя магьосник.
Тя слезе от коня си, без да чака помощ, и се втурна към входа на къщичката. Мерик понечи да извика подире й, но се въздържа. Скочи от седлото, метна юздите на един от войниците и последва жена си в съборетината. Трябваше да влезе с наведена глава, за да не се удари в напречната греда, почерняла от наслоените сажди. Вътре бе тъмно и първите няколко мига очите му не можеха да привикнат. Когато прогледна, го побиха тръпки. Мястото бе отвратително и смърдеше, бе пропито с непоносим дъх на развалена храна, на вкисната пот и струпани нагъсто животни. Зърна някакъв старец да седи до огнището насред единствената стая. Имаше дълга бяла брада и бе облечен в удивително красива бяла роба. Бе чиста. Той вдигна очи, когато Мерик пристъпи.
— Ти ли си съпругът й? — попита той.
— Да, аз съм Мерик Харалдсон от Молвърн.
— Във Вестфолд — промълви тихо старецът и разрови въглените в огнището с тънка пръчка. — Прекрасна земя е Вестфолд. Харалд Русокосия ще управлява още дълго. Знаеш ли това, викинг? Ще живее най-малко колкото Роло.
— Никога не съм се съмнявал в това, старче.
— Взел си съпруга, потомка на достойни мъже и жени. — Старецът не погледна към Ларен, която стоеше като омагьосана срещу него и го зяпаше втренчено, без да продумва. Мерик пристъпи крачка напред, но старецът го спря с ръка.
— Не, не мърдай оттам, където си, викинг, иначе ще смутиш въглените. Всичките тия пламъци, дето лумват около новите клонки, сложени току-що от мен, разкриват много неща.