— Да не мислиш, че ме интересува, викинг?
Той се усмихна широко зад тила й и добави:
— Този цвят е прекалено силен за жена, може би дори неприличен и варварски. Не, не го харесвам. Откъде знаеш, че съм викинг?
— Ти си от Норвегия. Толкова ли си глупав, та не помниш какво говориш? Освен това, имаш руса коса и сини очи. По-едър си от мъжете, които съм виждала по другите земи. Всички викинги са високи. Всички си приличат. Ти по нищо не се отличаваш от твоите сънародници. Съвсем обикновен си.
Той прихна.
— А там, откъдето си ти, всички жени ли са с червени коси, толкова тъмночервени, та изглеждат черни по здрач?
— Не.
— И аз така си мислех. Както и не всички жени от твоя край са с толкова матовобяла кожа като прясно навалял сняг по Вестфолд, нали?
— Не, но мнозина са такива, ако се вгледаш по-внимателно, което викингите нямат навик да правят, защото знаят само да нападат, да убиват и задигат всичко, дето става за носене, включително и хора.
Той не отдаде значение на думите й и каза:
— О, ти си била по-различна от твоите сънароднички. Така и предполагах. Червена коса и бяла кожа — това е дяволско проклятие за жена, което недвусмислено говори за наказание, наложено от християнския бог.
— Не съм прокълната ни от дявол, ни от бог — отвърна тя и той долови в гласа й болка, пълно изтощение и стаен гняв, но толкова дълбоко загнезден в нея, че щеше да остане до сетния й дъх, обсебващ и неукротим.
Той отново се навъси зад тила й, но този път в тона му нямаше насмешка:
— Искаш ли още хляб?
— Не, но Таби е вечно гладен, по-гладен и от мен. Той сигурно ще иска.
— Клив се грижи за момчето заедно с Олег. Те ще го нахранят. Така ще го натъпчат, че не ще може да мръдне. Храната ще стигне и за двамата. Никой от вас няма да гладува.
— Значи после ще го продадеш?
— Не вярвам Таби да ми донесе много сребро — рече сериозно Мерик въпреки яда, който изпитваше към нея заради вкорененото й недоверие. О, богове, нима не я беше спасил! — Той е само дете и не би могъл да бъде от голяма полза. Да, навярно трябва да го продам.
— Аз ще го откупя. Клив — също.
— Да не би да криеш среброто си някъде, където не съм видял?
Тя мълчеше като камък.
— И себе си ли смяташ да откупиш?
— Да, и тримата.
Смехът му беше изпълнен с почуда.
— Лежиш просната по корем, момиче, без кьорав парцал на гърба си, освен дрехите, които ти дадохме аз и моите хора. Храната в мършавия ти корем също е от мен. Всичко е от мен, дори чистата ти коса и измитата кожа. Ако не бях аз, и Таби щеше да е загубен за теб. Може би трябва да внимаваш и да си държиш езика зад зъбите. Ще ти бъде от полза.
Тя дълго не продума. Мерик се изправи, разкърши се и изхвърли мръсната вода от къпането и дрипите й в гората. После се върна в шатрата и се изтегна по гръб до Ларен. Духна свещта и всичко потъна в тъмнина.
— Прав си — рече тя, извърна лице от него и скоро се унесе.
Мерик заспа едва призори. За какво по-точно беше прав? За това, че в негово присъствие трябва да си стиска езика зад зъбите ли? Не би било зле, но той се съмняваше, че тя е способна да спазва това дълго.
Олег извика:
— Мерик, Елър надушва нещо!
Нюхът на Елър бе напълно достатъчен за Мерик. Само за секунди мъжете грабнаха такъмите си и ги понесоха към лодката. Мерик загърна с едни панталони кръста на момичето, нахлузи му една риза през главата и го метна на рамо. След минута вече избутваха лодката по течението и се прехвърляха през борда. В следващия миг на тесния бряг се втурнаха поне петдесетина човека, които крещяха пронизително към тях и размахваха копия и камъни. Едно копие изсвистя във въздуха и се закова с трясък в дървената пейка, на косъм от стария Фиррен, но той не трепна и ръката му не мръдна от руля.
— Е? — рече той и се изплю през борда към брега.
— Можехме да избием по-голямата част и да пленим останалата — каза Олег с тъга.
— Видът им не е особено подходящ за роби — рече Мерик. — Щеше да се наложи да изтребим повечето, а другите се държат прекалено дивашки.
Олег заслони очи с ръка срещу силното слънце.
— Да, май си прав.
В този момент Таби се присламчи до него и го погледна с ясните си детски очи. Мерик забеляза как изражението на Олег се промени, как той въздъхна и вдигна детето в скута си. Не продума повече и се преви над веслото.
Скоро престанаха да чуват виковете от брега и да виждат дребните мъже, облечени в допотопни животински кожи, които подскачаха нагоре-надолу и ругаеха подире им на неразбираем език.
Мерик обърна очи към момичето. То отново спеше дълбоко. Кожата му беше много бяла и той се уплаши, че ще изгори на слънцето. Надвеси се над него, мъчейки се да му пази сянка.