Тогава Клив безмълвно му подаде нещо като шапка, направена от увита в риза дървена паница.
Мерик чакаше с хляб в ръката да се събуди момичето. Когато то отвори очи, го зяпна втренчено, притихнало и неподвижно.
— Как се чувстваш?
— Чиста.
Той й се ухили.
— Би трябвало. Помниш ли как те окъпах снощи?
Ларен само кимна. Но на него незнайно как му хрумна, че много скоро ще последва друга реплика, и то остра. Не, тя няма да си стиска езика зад зъбите. Той откъсна парче хляб и го пъхна в устата й.
— Радвам се, че си жива — каза Мерик, докато я наблюдаваше как дъвче хляба. На лицето й бе изписано пълно блаженство. Очите й бяха затворени.
Той продължи да я храни, докато тя най-сетне рече:
— Не, не искам повече. Стига толкова — тя въздъхна. — Откакто се помня, съм все гладна. Чудесно е да си сит. Благодаря ти.
— Пак заповядай — отвърна той. — Искаш ли още да поспиш?
— Не.
— Може би все пак ще предпочетеш да затвориш очи, защото трябва да видя гърба ти и да го промия, ако се налага.
Тя само впери очи в него. Мерик знаеше, че момичето иска да го отреже, но не посмя да го стори. Само стискаше устни. Показваше напредък, значи умееше да се владее. Не бе особено изненадан — иначе нито за миг не би оцеляла като робиня.
Внимателно я обърна по корем върху бедрата си и вдигна ризата над главата й. Хвърли бегъл поглед, да се увери, че хората му са надвесени над греблата и са извърнали глави. Гребна вода от реката и се залови за работа. Скалъпената шапка падна, но той не посегна да я нахлупи.
Как са могли да я сбъркат за момче? Косата й, огнена като ранните есенни залези над Вестфолд и искряща като топа кървавочервена коприна от Багдад, който бе видял преди две години, се къдреше на неравни букли около лицето й и надолу по тила. „Хубаво лице, мислеше си той, и в никакъв случай не е момчешко. Но е толкова слабо.“ Още се страхуваше, че тя може да умре и то не от побоя на Траско, а от продължителното гладуване.
Проми гърба й и отново я облече в ризата на Елър. Тя пак заспа. Повери я на Клив и зае неговото място при веслата, защото се чувстваше неспокоен. Таби седеше в скута на Олег и когато Мерик погледна към детето, забеляза, че е уплашено, макар и по-малко от преди, но все пак достатъчно, за да изпита той желание да го притисне към гърдите си и завинаги да го закриля. Усмихна се измъчено и каза:
— Сестра ти спи. Измих я и се погрижих за гърба й. Треската почти е преминала.
Надяваше се наистина да е така. Не можеше да стори нищо повече за нея. Кимна на детето и залегна над веслата. Денят бе безветрен и зноен, не се усещаше почти никакъв полъх, който да разхлади гребците. По обяд оставиха лодката да плава близо до брега, за да отпочинат и да пийнат глътка бира от бурето, пуснато от Роран с въже през борда, за да се изстуди в реката. Тишината се нарушаваше единствено от приглушеното плискане на водата о страните на лодката и от стаените разговори на гребците. Отдавна бяха отминали Чернигов и се намираха на половин ден път от Гнездово и Смоленск, отвъд които Днепър извиваше на изток и малко по-нататък свършваше. Някъде преди залез-слънце по средата между двата града щяха да насочат лодката към отсрещния бряг, а рано на другата сутрин щяха да я изтеглят на сушата, за да я пренесат до река Двина. Пренасянето нямаше да е много трудно, защото земята бе почти равна, превърната в широка просека, отъпкана от стотиците търговци през годините. С течение на времето дохождащите викинги бяха избили повечето от диваците, които нападаха корабите, или ги бяха отвели в робство, но дори част от тях да се навъртаха още наоколо, Мерик не искаше да ги надушват — нещо необичайно за него, защото винаги обичаше сраженията. Но сега не желаеше да срещат спънки заради момчето и момичето, които бяха безпомощни и зависеха от грижите му.
Когато Ларен отново се събуди и се прозина продължително, първо зърна лицето на Мерик. Той се усмихна и пъхна парченце хляб в устата й. Тя мълчаливо задъвка, после пак зина. И този път той я храни, докато тя не поклати глава с израз на доволно учудване върху изпитото си лице. Даде й да пийне студена бира. Тогава тя заяви:
— Искам да сляза на брега за малко.
Той се втрещи.
— Какво?
— Искам да сляза на брега.
— Не може. Опасно е. Ще продължим на север още три часа и едва тогава ще слезем на брега да пренощуваме.
— Значи си страхливец.
Той й се закани с глава.
— Ако наистина беше момче, досега да си мъртва. Пак забравяш, че си жива само благодарение на мен.
Тя трепна. Той не разбра дали от болка, или от напомнянето, че му е длъжница.
Впери поглед право в него и каза: