— Защо ме зяпаше така на пазара за роби?
Глава пета
Той погледна не към нея, а по-скоро към огромното платно, което бясно плющеше над главите им. Вдигна ръката си да изсъхне и да определи точната посока на вятъра. Отвърна с пълно безразличие:
— Защо мислиш, че съм те зяпал?
— Зяпаше ме. Помня как почувствах, че някой се е вторачил в мен и затова извих нагоре очи. Ти стоеше там като истукан и ме пронизваше с поглед.
Той сви рамене.
— Вярно е, няма защо да се препираме. Не знам защо. Просто щом те зърнах, не можах да откъсна очи. После ти ме погледна и както те смятах за напълно сломена, изведнъж, съвсем внезапно, в очите ти проблесна такава ярост, такова непокорство, че аз още повече се захласнах. Не можех да те разбера. Ти разпали любопитството ми.
Тя не продума.
— Сетне забелязах Таби. Много е странно. Никога не съм изпитвал особена слабост към децата. Но като го видях, в мен се отприщиха неудържими чувства. Тогава не можех да си ги обясня, нито пък сега, но занапред ще закрилям Таби от всякакви беди.
— Значи затова дойде да ме спасиш, така ли? Заради чувствата си към Таби? Искаше само него, но трябваше да вземеш и мен, за да го направиш щастлив.
— Да, май че е точно тъй, макар и ти да предизвикваше любопитството ми.
— След време ще се отърсиш от тези странни чувства към братчето ми. Ти си мъж, а мъжете не обичат децата по същия начин, както жените. Те се гордеят с тях, ако се отличат в нещо, което те почитат, но да ги обсипват с обич, с внимание, им се отдава по-лесно на думи, отколкото на дело.
— Изглеждаш прекалено веща за годините си — каза той с неприкрита насмешка и обърна очи към брега, а не към нея. — Думите ти навярно важат за мъжете в твоята страна, макар да не съм убеден в това. Мъжете са си мъже. Баща ми обича и мен, и моите братя. И привързаността му към нас е несъмнена. Като деца хем ни побийваше, хем ни хвалеше и неуморно ни поучаваше. А колкото до чувствата ми към Таби, представа си нямаш що за човек съм и какво ще изпитвам или не към него след една или след пет години.
— Той не ти е роднина. Не е от твоята кръв. Знам, че мъжете отдават значение на това. Щом се прибереш у дома, лесно ще забравиш Таби. Какво ще каже жена ти, като й заведеш дете?
— Не съм женен.
— Мъжете трябва да се женят, за да имат наследници. Скоро ще се ожениш. Още си млад, но не чак толкова. Мъжете трябва да създават потомство, докато са млади, иначе семето им губи силата си. Да, ще се сдобиеш с жена и да не би да смяташ, че тя ще се грижи за Таби? Ами ако се отнася лошо с него? Не е честно, Мерик. Затуй трябва да ми позволиш да го откупя от теб, преди чувствата ти да са изстинали към него, преди жена ти да го е наранила или да си го продал.
— По-сладкодумна си и от скалд, но брътвежите ти са лишени от капчица истина. И престани да повдигаш този въпрос. Нямаш сребро, нямаш нищо, камо ли да купиш трима роби.
— Мога да намеря сребро колкото щеш, много повече от това, което такъв като теб би могъл да спечели от търговия или от грабежи.
— Да не би да долавям злоба в обидата ти? Да не би да имаш богати родители или роднини? За такова сребро ли говориш?
— Може би.
— „Може би“ е дума за шикалкавене. Истината се изплъзва върху чевръстия ти език като жаба през блатна тръстика. Ако съществува човек, който да те откупи, кажи, ще си помисля. Мога да пратя някого и да попитам дали още те иска, дали изобщо те помни, теб или детето. Но ако е мъж, сигурно ще те е забравил, понеже е неспособен на дълбока любов или привързаност.
Забеляза, че мислите й запрепускаха трескаво, лицето й безброй пъти смени изражението си. Зачака отговора й. Кой знае с какви лъжи щеше да го обсипе. Малко се изненада, когато тя шумно въздъхна и промълви:
— Нищо не мога да ти кажа. Има такъв човек, но не съм сигурна в него. Може той да не е вече там. Но, слушай, преди години зарових малко сребро. Да, честно ти казвам. Имам скрито съкровище.