Бавно рече:
— Ще ви разкажа какво е станало по-нататък, ако обещаете да не хъркате толкова силно до шатрата ми.
Старият Фиррен така гръмко се изсмя, че рязко изви руля, при което се удариха в друг плаващ пън. Лодката се разтресе и разлюля.
— Откъде накъде шатрата е твоя, момиче? — провикна се Деглин и скалдският му глас прозвуча гърлено, ясно и студено като дълбоките морски води. — Мерик спи вътре с теб. По-скоро ние трябва да те помолим да не крещиш толкова силно, когато пори корема ти нощем.
Мерик се обади съвършено спокойно:
— Стига, Деглин. От суета и самонадеяност загуби интереса на хората. Отказа да продължиш историята и отиде да се цупиш, за да ни накажеш. Не вини момичето.
— Тя не е скалд! — разкрещя се Деглин. — Нищо не е — просто робиня, жалка отрепка, дето трябваше да убиеш и зарежеш в Киев! Не искам да я слушам как скверни дарбата ми с глупавите си напъни. Тя е само жена и единствената полза от нея е да разтваря краката си и да бърка гозби. И двете ги умее, значи това е достатъчно.
Мерик много бавно се надигна. Подаде спящия Таби на Клив.
Изправи се застрашително над Деглин и той се сви, макар че очите му, вперени в Ларен, още горяха от гняв и омраза.
— Казах ти да не я виниш — повтори Мерик.
— Ама тя…
Мерик се наведе и сграбчи Деглин за ризата. Вдигна го и го приближи към себе си.
— Престани или ще те накарам да съжаляваш.
Деглин замънка с тих и умоляващ глас, преливащ от искреност:
— Не, господарю, не исках да те обидя, но тя… о, прав си. Трябваше да изпълня желанието ви, без да се засягам и да се сърдя. Ще продължа разказа. Не бива да ощетявам хората повече. Няма защо да слушате нейните измишльотини.
Мерик се чувстваше раздвоен. Пусна Деглин и се върна на мястото си до сандъка. Погледна Ларен, но тя бе свела глава и той не успя да зърне изражението й. Деглин бе всепризнатият скалд. Нямаше друг избор.
— Тази вечер Деглин ще продължи историята за Грънлидж Датчанина.
Никой не се възпротиви. Мерик отново седна. Лодката се закрепи и плавно запори водата. Да, всичко бе както преди. Ларен усети, че душата й кипи от яд. Но през изминалите две години тя бе привикнала да се сдържа, въпреки че с Мерик това й се удаваше трудно. Сега обаче трябваше непременно да се овладее. Неволно погледна към Деглин. Той й се усмихваше, ала с неприятно свити устни.
Четири сребърни монети. Повече нямаше и да станат.
Вечерта тя, старият Фиррен и Клив се заловиха да приготвят яденето. Почти не обръщаше внимание на разговорите между мъжете, заети с обичайните си занимания. Работеше мълчаливо, знаейки, че би следвало да е благодарна, задето изобщо са живи с Таби. Нощта бе безоблачна, с ярки звезди, наближаваше пълнолуние. Бяха се разположили до самата вода, лодката бе изтеглена на тесния бряг и покрита с борови клони. Шатрите бяха опънати, горяха огньове и въздухът се изпълваше с уханията на яхнията от еленово месо.
След като се нахраниха и мъжете полегнаха върху кожите си на топло край огньовете, доволни и сити, Деглин се надигна, изправи се в пълния си ръст, който съвсем не беше внушителен, изкашля се в шепа, за да прочисти гласа си, и отпи глътка бира. Изгледа всички поред, за да привлече вниманието им, и подхвана:
— Когато Грънлидж Датчанина съсипал ръцете си на леда, разбрал, че се е провалил. Смятал, че силата му е неизмерима и вечна, но ето че погубил част от себе си, не враговете му, а той си причинил това зло. Бил горд човек, нямал равен на себе си по сила и сръчност, но сам си бил напакостил. Погледнал към ръцете си и видял изсъхналите пръсти с мъртви, посинели, извити в края, нокти. Повикал сина си и казал: „Инар, свършено е с мен. Завещавам ти всичко, което имам. Не се погубвай, както сторих аз.“ Прегърнал сина си и го отпратил. След три дни хората му го намерили мъртъв на дъното на една клисура. Преди това бил накарал един от неговите приближени да му отреже ръцете и сега те лежали под утринното слънце, сбръчкани и почернели. Всички разбрали, че е съзерцавал ръцете си, докато му е изтекла кръвта и е издъхнал… Синът му Инар не плакал, защото вярвал, че баща му е постъпил правилно. И той като баща си бил горд и самоуверен, но не почитал много този, от чието семе бил заченат. Нямал желание да разсича бикове надве, нито насила да налага волята си, понеже просто не притежавал мощта на баща си. Наместо това искал да натрупа богатство с разбойнически набези. Оставеното наследство не му стигало. Събрал хората на баща си и им казал, че ще отплават за Киев. По пътя щели да пленят роби и да ги продадат на пазара „Каган-Рус“. Чувствал се смел, заобиколен от тези изпитани воини, калени в битки и грабежи. Те щели да го закрилят, защото такова било задължението им. По време на пътуването и прехода до Киев убили много мъже и отвлекли дваж повече жени. А Инар, сигурен в своята юначност, карал всички да разнасят славата му на хитър, непобедим и безпощаден предводител.